се спуснаха шестима конници. Довлякоха го до портата отвън и пред очите ни му отрязаха първо ръцете и краката, а после и главата.
— Проклети зверове! — викна гневно съдията Ди. — Колко са на брой според вас?
— Стотина, ваше превъзходителство — отвърна управителят. — Въоръжени до зъби, изпечени главорези, отчаяно дръзки. Това са оцелелите след безпощадния разгром на бандата им. Бяха около триста мъже, които върлуваха из отдалечените планински райони в южната част на окръга. Войската ги разпръсна, но те започнаха да скитат из селата на групи, да опустошават чифлиците и да избиват обитателите им. Военните ги преследваха отвсякъде и успяха да избият две трети от тях. Останалите се отправиха на север, а когато водата придойде, потърсиха убежище в тази изолирана от света планина. Заселиха се в пещерите и поставиха наблюдателни постове по билото, както и долу, край моста. Отначало явно са възнамерявали да изчакат кротко, докато водата спадне, но когато пороят отнесе ладията, осъзнаха, че войниците в крепостта вече не са опасни за тях, и скроиха нов план. Вчера шестима дойдоха пред портата и обявиха, че искат двеста жълтици откуп — за пътни нужди, както се изразиха. Обещаха ни да си тръгнат на следващата сутрин със салове, построени от самите тях. Но ако сме откажели да платим, щели да превземат къщата и да ни изколят всичките. Явно имаха свой човек сред прислугата, защото поискаха горе-долу толкова пари, колкото господарят държеше в сандъка си — управителят поклати глава, прокашля се и продължи: — Самият той се уплаши и реши да им плати. Те казаха, че главатарят им ще дойде лично да вземе златото. С господин Мин отидохме в стаята на големия му брат, той ни даде ключа и отворихме ковчежето. Оказа се празно, златото беше откраднато. И тъй като една от слугините изчезна същата вечер, заподозряхме, че кражбата е нейно дело. Когато съобщихме на главатаря, че златото го няма, той побесня от ярост. Обвини ни, че хитруваме, за да печелим време, и предупреди, че ако днес до залез-слънце не отнесем сумата в неговата пещера, ще дойде сам да я прибере с хората си, но в къщата жив човек няма да остане. Отчаяни, изпратихме коняря за помощ. Вече знаете какво се случи с него.
— Само като си помисля, че крепостта, от която може да дойде нашето спасение, е отвъд реката! — промърмори отчаян съдията. — Там сигурно има над хиляда войници.
— Да не говорим, че наоколо са съсредоточени неколкостотин въоръжени до зъби мъже от речната полиция, за да помагат при евакуацията на населението — отбеляза Йен. — Ала как да се свържем с тях?
— Дали да не запалим сигнален огън? — попита съдията. — Ако ги забележат от крепостта, сигурно ще…
— Няма да дойдат, дори и да видят, че къщата гори — гневно каза Мин, стрелкайки съдията с блеснали очи.
— Така е за съжаление, ваше превъзходителство — потвърди веднага управителят. — Една голяма военна джонка би могла да премине реката въпреки придошлите води, но едва ли ще си направят труда и ще поемат този риск. Най-напред ще трябва доста да се влачи огромният съд срещу течението. След това да се натоварят войниците и яко да се гребе, после да се потърси подходящо място за дебаркиране, а това са все много трудни операции. Мисля, че комендантът на крепостта въпреки всичко би рискувал, ако знаеше, че тук е бандата на летящите тигри и че му е паднал чудесен случай да я унищожи веднъж завинаги. Естествено, и разбойниците осъзнават опасността, затова гледат да не вдигат много шум. Докато ладията все още се движеше, не посмяха например да нападнат групата амбулантни търговци.
— Трябва да призная — рече съдията, поклащайки бавно глава, — че положението, меко казано, съвсем не е весело.
— Радвам се, че най-после вникнахте в проблема, господин магистрат — заядливо вметна Мин.
— И все пак — продължи съдията Ди — това имение е построено като малка крепост. Ако раздадем оръжие на бежанците, бихме могли заедно да…
— Разбира се, че помислихме и за това — прекъсна го Мин. — И да ви кажа ли с какви оръжия разполагаме? Две ръждясали копия, четири ловни лъка с десетина стрели и три меча. Извинете, забравих да спомена вашия собствен, тук на масичката. Стават общо четири.
— Допреди стотина години — подхвана Мин — родът ни е съхранявал цял арсенал първокачествени оръжия в тази сграда и е поддържал собствен отред от двайсетина наемници за постоянна охрана. Ала всичките тези предпазни мерки са стрували прекалено скъпо на дедите ни и затова те постепенно са се отказали от тях, особено след като е била построена крепостта отсреща. Така че, господин магистрат, сам разбирате…
Той се огледа наоколо. Към тях приближаваше с широка крачка високият иконом.
— Оставих вратаря да ме замества на наблюдателницата, господарю — почтително се обърна той към Мин. — Готвачът току-що съобщи, че оризовата каша за бежанците е готова.
— Четирийсет и шест допълнителни гърла за изхранване — съобщи мрачно ниският търговец на чай. — Сам ги преброих — мъже, жени и деца — от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка и той примирено добави: — Както и да е, да тръгваме и ние.
— Няма ли първо да покажем на магистрата стаята му, господин Мин? — попита управителят. — Сигурно би искал час по-скоро да се преоблече.
Дебелият се поколеба за миг, после отвърна рязко:
— Това ще реши брат ми, тук той е господар — извърна се към съдията и добави: — Извинете ни за малко, ваше превъзходителство, заедно с Йен и Ляо ще трябва да се погрижим за изхранването на бежанците. Всичките ни слуги се разбягаха, щом научиха за нашествието на бандитите. Останаха само вратарят и двамата старци, които доведох със себе си от столицата. Затова се надявам да ни влезете в положението и да не придиряте, че не сме в състояние да ви предложим подобаващото за височайша особа като вас гостоприемство…
— Но моля ви! — прекъсна го нетърпеливо съдията Ди. — Изобщо не се тревожете за мен. Бих могъл да спя и на онази пейка до стената, защото…
— Брат ми ще реши това — повтори твърдо господин Мин. Надигна се и излезе от гостната, последван от Йен и иконома Ляо.
Съдията си наля втора чаша чай. При пристигането си беше заявил, че е само окръжен магистрат, за да не безпокои излишно домакините. И най-заможният земевладелец би се притеснил как да угоди на висш столичен сановник, за какъвто вече беше назначен. А сега, след като узна за трудното положение в имението, беше още по-доволен, че не бе разкрил истинския си висок пост.
Изпи си чая, надигна се и тръгна към вратата. Спря на площадката в горния край на стълбището и огледа двора, вече осветен от няколко мъждиви факли. Управителят и икономът стояха до огромен железен казан и чевръсто сипваха оризова каша в купичките на наредените един зад друг бежанци. Господин Мин ги надзираваше отстрани и от време на време измърморваше предупредително към селяните да не се блъскат. Половината бяха жени и деца, имаше дори кърмачета. За нищо на света не биваше да се допусне тези хора да попаднат в ръцете на разбойниците.
Летящите тигри без съмнение щяха да избият мъжете, възрастните жени и бебетата, а по-големите момичета и момчета щяха да отведат и да продадат като роби. Трябваше да се направи нещо, и то незабавно. Подръпвайки ядно брадата си, съдията си припомни колко относително нещо е човешката власт. Макар и да бе пръв имперски магистрат и председател на Върховния съд, обстоятелствата го бяха превърнали в безпомощен пътник и може би в свидетел на ужасни сцени.
Извърна се и тръгна през гостната към малкия кабинет вляво. След като се разположи в огромно кресло, скръсти ръце в широките си ръкави и се вгледа в безрадостния пейзаж, окачен на отсрещната стена. Заобикаляха го два дълги свитъка с класически цитати, изписани с оригинален едър шрифт. Десният гласеше:
Върховният господар управлява царството съгласно небесните си правомощия!
Другият допълваше:
Селяни под негова власт са основата на славната ни държава, те обработват земята ни в съзвучие с
