— Точно така. Не моля за постоянно увеличение на бюджета, а за еднократно отпусната сума.
— Осемнайсет хиляди долара — повтори бавно Бризбейн, сякаш обмисляше нещата. — Като се замисли човек, не изглеждат чак толкова много, нали, д-р Кели?
— Така е.
— Всъщност сумата е съвсем малка.
— Особено в сравнение с научните резултати, до които ще доведе.
— Осемнайсет хиляди. Какво съвпадение.
— Съвпадение ли? — Нора изведнъж се почувства неловко.
— Точно с толкова ще трябва да съкратите бюджета си през следващата година.
— Вие намалявате бюджета ми?
Бризбейн кимна.
— Десетпроцентно всеобщо съкращение. За всички научни отдели.
Нора усети как се разтреперва и стисна здраво хром-никеловите подлакътници на стола си. Понечи да каже нещо, но си спомни клетвата пред себе си и преглътна думите.
— Разходите по новите зали за динозаври се оказаха по-големи от очакваните. Ето защо се радвам, че смятате тази сума за незначителна.
Нора успя да си поеме дъх и да модулира тона си.
— Господин Бризбейн, не мога да завърша изследването си при такъв бюджет.
— Ще се наложи да го направите. Научните изследвания са само малка част от дейността на музея, д-р Кели. Имаме задължението да правим изложби, да изграждаме нови зали, да забавляваме публиката.
Нора заговори разпалено:
— Но фундаменталните научни изследвания са кръвоносната система на музея. Без наука всичко това ще се превърне в едно кухо шоу.
Бризбейн се надигна от стола си, заобиколи писалището и се спря пред стъклената кутия. Набра кода на клавиатурата и пъхна ключ в ключалката.
— Виждали ли сте някога смарагда „Тев Мираби“?
Бризбейн отвори кутията и посегна с тънката си ръка към смарагд с големината на яйце от червеношийка. — Смарагдът „Тев Мираби“. Безупречен е. Като специалист по скъпоценните камъни по призвание мога да ви кажа, че смарагдите с подобен размер никога не са безупречни. Освен този.
Той го вдигна пред едното си око, което изведнъж се уголеми като че пред него бе поставена лупа. Премигна веднъж, след това свали камъка.
— Разгледайте го.
Нора отново се застави да преглътне възражението си. Взе смарагда.
Завъртя го внимателно между пръстите си.
— Хайде, хайде, продължете. Светът изглежда по-различен, погледнат през смарагд.
Нора се взря в дълбините му и видя как на погледа й отвръща един изкривен свят, в който плуваше някакво подуто създание, приличащо на зелена медуза — Бризбейн.
— Много интересно. Но, господин Бризбейн…
— Безупречен.
— Не ще и дума. Но ние говорехме за друго.
— Колко мислите, че струва? Милион? Пет? Десет? Той е уникален. Ако го продадем — край на паричните ни тегоби. — Той се изкиска и отново вдигна смарагда към окото си. То отново се завъртя зад камъка, черно, уголемено, влажно на вид. — Но не можем да го продадем, разбира се.
— Съжалявам, но не разбирам накъде биете.
Бризбейн се усмихна едва-едва.
— Вие и останалия научен персонал. Винаги забравяте едно нещо: наистина става дума за шоу. Вземете за пример този смарагд. От научна гледна точка в него няма нищо, което не бихте открили в който и да е смарагд със сто пъти по-малки размери. Но хората не искат да видят който и да е смарагд — те искат да видят най-големият смарагд. Шоуто, д-р Кели, е кръвоносната система на този музей. Как смятате, колко време биха продължили вашите скъпоценни научни изследвания, ако хората престанат да идват, ако изгубят интерес, ако престанат да дават пари? За да задържим вниманието им, ние се нуждаем от колекции: ослепителни изложби, колосални метеорити, динозаври, планетариуми, злато, птици додо и гигантски смарагди. А вашата работа просто не попада в тази категория.
— Но моята работа наистина е интересна.
Бризбейн разпери ръце.
— Скъпа моя, всеки тук е убеден, че неговите изследвания са най-интересните.
Точно това „скъпа моя“ я взриви. Нора скочи на крака с побелели от гняв устни.
— Не би трябвало да седя тук и да защитавам правотата си. Проучването от Юта ще установи точно кога се е появило влиянието на ацтеките, което е преобразило културата на анасазите. То ще даде възможността да разберем…
— Ако правехте разкопки за динозаври, щеше да бъде по-различно. Там е екшънът. А и по стечение на обстоятелствата, там са и парите. Истината, д-р Кели, е, че никой не изглежда ужасно заинтригуван от вашите малки купчинки чирепи, освен самата вас.
— Истината — отвърна разгорещено Нора, — е, че вие самият сте учен недоносче. Само се правите на велик бюрократ, а, честно казано, преигравате в тази си роля.
Още щом изрече тези думи, Нора разбра, че бе отишла твърде далеч. За миг лицето на Бризбейн сякаш се смръзна. Съвзе се, усмихна й се ледено и издърпа кърпичката от горното си джобче. Започна да бърше смарагда — бавно и продължително. След това го върна в кутията, заключи я и започна да бърше нея, отпървом — отгоре, а после и отстрани, полека и внимателно. Най-накрая проговори:
— Не се вълнувайте толкова. Вълнението втвърдява артериите и изобщо е вредно за здравето.
— Извинете, не исках да ви обидя, но няма да приема тези съкращения.
Бризбейн заговори с приятен тон:
— Казах ви онова, което трябваше да ви кажа. Уредниците, които не намират начин да съкратят бюджета си, нямат проблеми — ще се радвам да го сторя вместо тях.
Когато изрече това, вече не се усмихваше.
Нора затвори вратата на външния офис и се спря напълно объркана в коридора. Беше се заклела да не напуска онзи кабинет без допълнителните пари, а ето, че стана още по-зле, отколкото преди да влезе в него. Дали да не отиде при Колъпи, директора на музея? Но той бе суров и недостъпен, а и това сигурно щеше да ядоса Бризбейн. Вече един път изпусна езика си. Ако прескочи Бризбейн, може и да я уволнят. А каквото и да стореше, не биваше да изгуби тази работа. Щом замразяваха този проект, можеше да работи върху нещо друго. Може би щеше да намери отнякъде пари, да открие ново финансиране. А след шест месеца щеше да има ново преразглеждане на бюджета. Човек винаги може да се надява…
Тя бавно слезе по стълбите към четвъртия етаж. В коридора се спря, изненадана, че вратата на кабинета й беше широко отворена. Надникна вътре. Там, където сама бе стояла преди петнайсетина минути, на фона на прозореца се очертаваше фигурата на много странен на вид мъж, който прелистваше някаква монография. Беше облечен с чисто черен, строго скроен костюм, който определено му придаваше погребален вид. Кожата му беше много бледа, по-бяла, отколкото бе виждала досега у жив човек. И русата му коса бе почти бяла. Разлистваше монографията с удивително дълги и тънки пръсти с цвят на слонова кост.
— Извинете, но какво правите в кабинета ми? — попита Нора.
— Интересно — промърмори мъжът, докато се обръщаше.
— Моля?
Той вдигна монографията — „Геохронология на пещерата Сандия“.
— Странно е, че над равнището на Сандия са намирани само цели фолсъмови връхчета на стрели. Много показателно, не намирате ли?
Говорът му имаше мекия южняшки акцент на човек от висшата класа и сякаш се лееше като медена струя.
Нора почувства как изненадата от това нахлуване в кабинета й се превръщаше в гняв.
