Бел.17: По-късно една отделна бележка отхвърля идеята, че палантирите са били поляризирани и ориентирани, но не дава повече подробности.
Бел.18: Гореспоменатата бележка разглежда малко по-различно някои аспекти на палантирите; особено променен изглежда подходът към „забулването“. Ето част от този набързо надраскан и твърде неясен текст: „Те съхранявали получените образи, тъй че във всеки от тях имало множество изображения и сцени, включително и от далечното минало. Не можели да «виждат» в тъмното; тоест всичко в мрака било недостъпно за тях. Самите те обикновено се съхранявали в мрак, тъй като така било много по-лесно да се различат показваните образи, а и това предотвратявало «препълването» им в течение на вековете. Самото «забулване» представлявало тайна, която днес е изчезнала. Те не били «заслепявани» от физически препятствия като стена, хълм или гора, стига далечните предмети да са оставали осветени. По-късните коментатори предполагат, че първоначално Камъните се съхранявали в кръгли калъфи, които били заключвани, за да се предотврати употребата от неупълномощени лица; но тези калъфи вероятно са имали и свойството да ти забулват и успокояват. Следователно трябва да са били изработени от някакъв метал или друго неизвестно вещество“.
Допълнителните забележки се разчитат само отчасти, но все пак става ясно, че колкото по-отдалечено било едно видение във времето, толкова по-добре се различавало, докато за наблюдения надалеч имало „подходящо разстояние“ (различно за всеки отделен Камък), на което предметите се виждали най- отчетливо. Големите палантири виждали по-надалече, отколкото малките; за малките „подходящото разстояние“ било от порядъка на петстотин мили, колкото е имало между Ортанкския и Анорския камък. „Итилският бил твърде близо, но се използвал предимно за [нечетливи думи], а не за лични контакти с Минас Анор.“
Бел.19: Разбира се, делението не било на отделни „четвъртинки“, а постепенно; така за наблюдателя от югоизток правата линия би била на северозапад и тъй нататък. (Бележка на автора.)
Бел.20: Виж „Двете кули“, книга 3, глава 7.
Бел.21: В една отделна бележка това е разгледано по-подробно: „Използвайки Камъни «в съгласие» един с друг, двама души можели да общуват, но не чрез звуци, които Камъните не предавали. Като се гледали, те можели да обменят «мисли» — не пълната и искрена мисъл или намерение, а «безмълвен говор», тоест мислите, които желаели да предадат (вече езиково оформени в тяхното съзнание, а дори и наистина изричани на глас); тези мисли достигали събеседника и естествено веднага се преобразявали в «говор», тъй като в друга форма не биха могли и да бъдат предадени.“
