историята на неговото създаване. В настоящата книга приех този принцип още от първия ред; и ако не броим някои дребни подробности, например размествания и съкращения (там, където твърдото придържане към ръкописа би довело до объркване или би изисквало прекалено подробни обяснения), не съм правил никакви промени в името на съвместимостта с вече публикувани творби, а само съм посочвал някои противоречия и варианти. Именно поради това „Недовършени предания“ дълбоко се различава от „Силмарилион“, където моята първична, макар и не единствена цел като редактор бе да постигна външна и вътрешна еднородност; с изключение на няколко изрично упоменати случая, приемам „Силмарилион“ за също тъй твърда основа, както и произведенията, публикувани лично от баща ми — без да взимам предвид безбройните „самоволни“ намеси при подбора на един или друг вариант по време на редактирането.
По съдържание книгата е изцяло повествователна (или описателна) — изключил съм от нея всички ръкописи за Средната земя и Аман, които имат философски или тълкувателен характер, а там, където все пак се появяват подобни теми, съм се старал да не ги задълбочавам. За удобство на читателя избрах опростена структура, като разделих текстовете на части, съответстващи на трите епохи, макар че между тях неизбежно възниква наслагване, както например в легендата за Амрот и нейното обсъждане в „Историята на Галадриел и Келеборн“. Четвъртата част е приложение и може би се налага да обясня нейното присъствие в една книга, озаглавена „Недовършени предания“, тъй като откъсите в нея представляват обобщени есета почти без елементи на „разказ“. Например разделът за Друедаините бе включен заради историята на „Верния камък“, която е само малка част от него; а той пък на свой ред ме принуди да включа раздели за Истарите и Палантирите, тъй като те (особено първите) привлякоха любопитството на мнозина читатели и тази книга ми се стори най-подходящото място да изложа каквото има за казване.
Може би на места обясненията и бележките изглеждат претрупани, но както ще видите, там, където са струпани най-гъсто, (като например в „Гибел сред Перуникови поля“), това е дело не толкова на редактора, колкото на автора, който в последните години от творчеството си бе склонен да пише по този начин, обединявайки няколко различни теми чрез взаимосвързани допълнения. Навсякъде съм се старал да изтъкна изрично кои от тях са редакторски и кои не.
При съставянето на книгата съм изхождал от предположението, че читателят е добре запознат с вече публикуваните творби на баща ми (особено „Властелинът на Пръстените“), тъй като противното щеше да наложи едно недопустимо разширяване на редакторската роля, която и без това би се сторила на мнозина прекалено раздута. Позволих си обаче да включа кратки определения почти навсякъде в Списъка на имената, чрез които да спестя на читателя постоянното ровене из други издания. Ако някъде съм допуснал прекалена лаконичност или неволна двусмислица, то книгата на Робърт Фостър „Пълен пътеводител из Средната земя“ ще ви бъде чудесен справочник, както лично открих при честата й употреба.
Следват някои предварителни библиографски бележки за отделните глави.
Баща ми често казваше, че от всички предания за Първата епоха най-напред е съчинил „Падането на Гондолин“ и досега не съм открил нищо, което да опровергава това му твърдение. В едно писмо от 1964 година той съобщава, че започнал да пише „просто от скука по време на болничния отпуск през 1917“, а по други поводи е споменавал 1916 или и двете години — 1916–17. В писмо до мен, датиращо от 1944 година той споделя: „Изпървом започнах да пиша «Силмарилион» в претъпканите армейски бараки, кънтящи от звуците на грамофони“; и наистина някои стихове, в които се появяват Седемте имена на Гондолин, са надраскани върху гърба на листове с уставни положения за „разпределението на отговорностите в пехотния батальон“. Най-ранният ръкопис все още съществува под формата на две малки ученически тетрадки; текстът е изписан набързо с молив, а след време по-голямата част е била повторена с мастило и многократно поправяна. Въз основата на този текст майка ми (вероятно през 1917) е съставила белова; но беловата на свой ред е била съществено преработена през период, който не мога да определя с точност — може би през 1919–20, когато баща ми работи в Оксфорд като сътрудник по съставянето на академичното издание „Нов английски речник“. През пролетта на 1920 той е поканен да прочете свое произведение в Есеистичния клуб към неговия колеж („Екзитър“) и това се оказва „Падането на Гондолин“. Все още са съхранени записките на онова, което е смятал да каже като встъпление към „есето“ си. В тях той се извинява, че не е успял да напише литературно-критична статия и продължава: „Поради това се наложи да потърся нещо вече написано и в пълното си отчаяние се натъкнах на тази легенда. Разбира се, до днес тя не е виждала бял свят… От известно време в съзнанието ми расте (или по-скоро се изгражда) цялостен цикъл от събития във въображаемата страна Елфиния. Успях набързо да надраскам част от епизодите… Тази легенда не е от най-добрите, но единствено нея съм редактирал изцяло и макар че работата далеч не е приключила, имам смелостта да я прочета на глас.“
Легендата за Туор и изгнаниците от Гондолин (както е озаглавена най-ранните ръкописи) остава недокосната дълги години, макар че по някое време, вероятно между 1926 и 1930 година, баща ми е написал съкратен и сбит вариант, за да го включи в „Силмарилион“ (между другото, заглавието „Силмарилион“ се появява за пръв път в негово писмо до „Обзървър“ от 20 февруари 1938); съкратеният вариант пък е бил значително променен, за да съвпадне с развитието на идеите в други глави от книгата. Много по-късно той започва да работи върху коренно различен разказ, озаглавен „За Туор и падането на Гондолин“. По всяка вероятност това е станало през 1951 година, когато „Властелинът на Пръстените“ беше завършен, но почти нямахме надежди за публикуването му. Дълбоко променена по стил и съдържание, ала все пак съхранила множество елементи от историята, написана още в младежките му години, легендата „За Туор и падането на Гондолин“ е имала за цел да пресъздаде до най-дребни подробности събитията, концентрирани в кратката 23-та глава на публикувания „Силмарилион“; за жалост обаче ръкописът стига само до момента, когато Туор заедно с Воронве прекрачва последната порта и вижда Гондолин отвъд долината Тумладен. Липсват каквито и да било сведения за причината, поради която ръкописът е бил прекъснат.
Именно този текст привеждам в настоящата книга. За да избегна недоразуменията, промених заглавието на „За Туор и пристигането му в Гондолин“, тъй като в него не се споменава нищо за гибелта на града. Както всички ръкописи на баща ми, легендата имаше множество варианти, а в един кратък откъс (пътуването на Туор и Воронве към отвъдния бряг на река Сирион) се срещаха и няколко противоречиви версии; това наложи незначителна редакторска намеса.
Тук стигаме до удивителния факт, че единственият пълен разказ за престоя на Туор в Гондолин, сватбата му с Идрил Келебриндал, раждането на Еарендил, измяната на Маеглин, падането на града и страданията на бегълците — една история, която заема централно място в представата за Първата епоха — е написан от баща ми още в младежките му години. Няма съмнение обаче, че онова (иначе великолепно) повествование не подхожда за включване в тази книга. То е написано в извънредно архаичния стил, който баща ми използва по онова време и съдържа редица идеи, влизащи в противоречие с публикуваните вече произведения „Властелинът на Пръстените“ и „Силмарилион“. Мястото му е при другите откъси от най- ранната фаза на митотворчеството, тоест в сборника „Книга на изгубените легенди“; само по себе си то представлява изключителен интерес за читателя, който желае да узнае как се е зародила Средната земя, но ако изобщо бъде публикувано, ще се нуждае от сложни и подробни коментари.
В много отношения развитието на легендата за Турин Турамбар представлява най-заплетеното и сложно повествование от цялата история на Първата епоха. Както в преданието на Туор и падането на Гондолин,
