Красив е нали?
— Красив — кимна Рогов. — Вашата хипотеза има право на съществуване. — Той помълча и добави: — Впрочем както и всяка друга. Ти нямаш ли своя хипотеза, Нолик?
Нолик нямаше свои хипотези: очарован от хипотезата на Малинин, беше готов да я приеме на вяра. Пък и Рогов не направи никакви възражения: тя обясняваше всичко. А че е невероятна, какво от това — прескочи невероятното и тогава всичко става понятно и обяснимо. Но хипотезата си е хипотеза, а трябва да се измъкнат от плена.
— Необходими са амонитови шашки — каза Рогов. — Нали имате, капитане?
— Имаме.
— Тогава включете моторите.
Рогов имаше наум следното: ако машината сама не ги измъкне от блатото, взривът ще помогне да разчистят пътя. Може да помогне. А после — Рогов сам провери — зелената каша с отдалечаването от кораба губеше плътността си. До тайфуна има няколко километра, ще опитат да преминат. По-добре тайфун, отколкото тая зелена гадост, пък била тя и безобидна.
На него, разбира се, не му се искаше да тръгват: кога ли пак ще му се представи такъв случай — да попадне на колонии неизвестни на науката микроорганизми. Че са микроорганизми, Рогов не се съмняваше. А къде са те — на Земята или в съседен свят, — всъщност нямаше значение. Нямаше за него — учения. А за ръководителя на експедицията имаше и още как. Затова, не вярвайки много в хипотезата на Малинин, той насочи кораба към зоната на тайфуна, към опасността, но към привичната, земна опасност. А тук оставаше мнимата безопасност на зеленото спокойствие, интересно и загадъчно…
А в това, че безопасността е мнима, Рогов веднага се убеди, щом влезе в каютата. Зелената „плесен“ бе плъзнала по пода, като бе заобиколила предпазливо отворената бутилка минерална вода, чугунената преса за поливане, пластмасовите химикалки, кожената папка със сребърен монограм — всичко, което беше на бюрото и в бюрото. Самото бюро го нямаше, нямаше го и дървения стол, завинтен за металния лист, с който са покрити подовете и в каютите. Бяха изчезнали, макар Рогов ясно да помнеше, че когато Нолик затваряше илюминатора, „плесента“ бе плъзнала по бюрото.
Рогов изскочи в коридора. От съседната каюта излезе Малинин, изплашен и изумен.
— Масата ли? — бързо залита Рогов.
— Голяма работа масата! — Малинин неочаквано по детски изхлипа:
— Дисертацията ми…
И тогава Рогов прихна да се смее, отначало се кискаше тихо, после все по-силно и по-силно: заливаше се от неудържим весел смях. И заедно със смеха минаваше страшното напрежение, в което — без сам да подозира — се намираше през последните два часа. Нека да бъде истерия — наречете я, както искате, — но именно тя разпръсна всичките съмнения, колебания, хипотези и идеи, всичко освен едно — да бягат. По- скоро да бягат от това място.
Малинин смирено чакаше любимият му началник да се насмее, а когато Рогов притихна и изтри насълзените си от смеха очи, запита:
— Как сте със здравето?
— Отлично — каза Рогов. — Зелената плесен изплюска дисертацията ви. И бюрото, и стола. А бутилката с минерална вода не зачете. Също и попивателната преса.
— Излиза, че тя яде само дърво, така ли? — попита Малинин.
— Напълно възможно. Във вашия свят е допустимо всяко предположение, даже най-глупавото. И, за бога, не се разстройвайте: приключението си струва топче хартия, впрочем ние с вас лесно ще възстановим написаното…
Взрив прекъсна думите му. Последва втори, трети. „Миклухо-Маклай“ се затресе и бавно потегли. Гръмна още един път и корабът забележимо увеличи скоростта си.
— Докато не сме навлезли в тайфуна, трябва да почистим тази гадост — каза Рогов на Малинин. — Предайте на Артур да изпрати момчетата по каютите. Иначе няма да стигнем до Владивосток, „плесента“ всичко ще изплюска.
Малинин тръгна по коридора, като нагаждаше крачките си към неравномерния ход на кораба. А Рогов затвори очи, облегна се на стената и зачака.
Стоеше и слушаше двигателя.
След малко моторът заработи равномерно и силно и корабът заплава по-бързо: явно „плесента“ не успяваше да се „сплоти“, да препречи пътя му. А после към бученето на мотора се прибавиха и други звукове: грохот на вълни, свистене на вятър. А след секунда „Миклухо-Маклай“ трепна, залюля се, подскочи нагоре и пропадна надолу, сякаш в пропаст. Рогов не успя да се задържи и се сгромоляса на металния под. После се изправи и като се държеше за стените, тръгна към трапа за палубата. Корабът бе навлязъл в тайфуна, далечната синева се превърна в познатия мрак на бурята и на Рогов се прииска да излезе на въздух, просто да подиша соления морски въздух, да го лъхне обикновеният земен вятър.
Информация за текста
© 1973 Александър Абрамов
© 1973 Сергей Абрамов
© 1979 Цвета Пеева, превод от руски
Александр Абрамов, Сергей Абрамов
Синий тайфун, 1973
Сканиране: sir_Ivanhoe, 2008
Разпознаване и редакция: NomaD, 2008 г.
Редакция: Mandor, 2008 (#)
Издание:
Синият тайфун (сборник с разкази)
Книгоиздателство „Г. Бакалов“, Варна, 1979
Поредица „Галактика“ №1
Съветска, I издание
Съставител: Георги Крумов
Рецензент: Димитър Клисуров
Редактор: Милан Асадуров
Оформление: Богдан Маародинов и Жеко Алексиев
Илюстрация на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Жулиета Койчева
Дадена за печат на 28.II.1979. Подписана за печат на 7.V.1979. Излязла от печат на 30.VI.1979
Формат 32/70?100. Изд.№ 1253. Печ. коли 9. Изд. коли 5,83. Цена 1,00 лв.
Код 08 9536322231 5562-1-79
Държавна печатница: „Балкан“, София
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9027]
Последна редакция: 2008-09-02 21:00:00
