Милт дори не предполагаше, че може да говори толкова дълго и убедително. Определиха си среща.
— Тук е много приятно, Милт. Но сигурен ли си, че можеш да си го позволиш?… Според мен всичко е толкова скъпо…
Не, ако я гледаш в три четвърти фас и освен това на премигващата светлина от свещта, прикрита зад бутилката кианти, тя със сигурност изглеждаше хубавка. Косите й проблясваха с тъмнокестенява светлина, големите й кафяви очи ярко блестяха. Наистина чертите на лицето бяха дребнички, а носът — малко големичък, но в дадения момент Милт търсеше не идеал. Просто половинка.
— Не се безпокой, Наоми. Днешната вечер е специална. Та ако човек не може да се поохарчи за любимото момиче, то…
Думата излетя. Сега трябваше да действува бързо.
— Да, това е истина, Наоми. Твърде дълго скривах чувствата си. Обичам те.
— Ти… — промълви Наоми.
— И искам да се ожениш за мене! Незабавно!
Тя го гледаше в нямо изумление.
— Не трябва! — помоли Милт. — Само не говори, че едва се познаваме. Това няма значение. Моята любов е достатъчна и за двамата. Само ми дай възможност да ти докажа…
Думите се лееха от Милт като безкраен поток. Той трескаво напълваше дробовете си с въздух и продължаваше да приказва, не й позволяваше да си отвори устата, уговаряше я, увещаваше я, рисуваше, без да си поеме дъх планове за щастливо бъдеще, за деца, за голям гараж…
— Почакай де! — Наоми с подозрителна сила тропна по масата и чашите подскочиха. — Ти ми харесваш, Милт и ако те познавах по-добре…
Милт ликуваше. Тя се предава! Той сграбчи доста пълната й ръка и я стисна в порив на мъжка страст. Тя се дръпна и каза:
— Дай ми поне време да си помисля, Милт!
— Ще ти се обадя утре сутринта — бързо отговори Милт.
В дванадесет я изпрати до къщи и запечата гореща целувка някъде между носа и устата й.
В осем сутринта Милт вече се обаждаше. Гласът й беше сънен, а отговорът — кратък.
— Не.
— Не?
— Смятам, че трябва да почакаме. В края на краищата няма за какво да бързаме…
— Няма за какво?! — простена Милт. — Само ако знаеше!
— Какво?
— Колко те обичам, Наоми! Не мога да живея без тебе! — възкликна той с неподправена искреност, съзнавайки ясно верността на думите си.
— Нека да помисля още — каза Наоми.
Тя мислеше. В девет вечерта телефонът на Милт иззвъня и Наоми промълви най-хубавата, най- съкровената дума.
— Да. Бих искала само…
— Каквото и да е! — възторжено изрева Милт. — Искай!
— Иска ми се да почакаме до есента. Нямам нито една прилична лятна рокля, Милт, така че, ако нямаш нищо против…
— До есента?! Не, Наоми, това е невъзможно!
— Защо? С кого се надбягваме? Не си се запознал още с родителите ми…
— Не можем да чакаме — продължи Милт с истерична нотка в гласа. — Просто не можем. Повярвай ми, Наоми. Трябва да се оженим незабавно. Днес. В краен случай утре.
— Не разбирам поведението ти — сурово го прекъсна тя. Настъпи мълчание. — Ще помисля.
Тя мислеше. Измина още един ден.
След това вечерта на втория ден Наоми се появи в дома му с голяма чанта.
Това беше най-късият от всички регистрирани (а и нерегистрирани) медени месеци. Веднага след церемонията Милт трескаво натика съпругата си във вратата на стая номер 15 (мотел „Градина на южните удоволствия“), захвърли чантата и изстреля:
— Сега ще се върна. Имам страшно важна среща. Въпрос на живот и смърт. Тичам, летя.
Той се втурна надолу и се понесе по улицата, пробягвайки стотина метра, преди да се сети да вземе такси.
Зеленото човече се появи точно в полунощ. Без фокуси, без ефекти — просто влезе през вратата и я затвори след себе си. Милт сияеше като меден тас.
— Всичко е наред. Както обещах. Имам си половинка и прочие. Официално.
Протегна брачното свидетелство.
Зеленият посетител взе документа от пръстите на Милт, огледа го придирчиво. Големият му нос се набръчка. Бавно поклати глава и върна документа.
— Е, кога тръгваме? — бодро попита Милт.
— Виждате ли…
Душата на Милт падна в петите. Лицето му се издължи, а гласът му прозвуча прегракнало и треперещо.
— Хей, няма да се отмятате! Гарантирахте ми спасение. Да се чифтосам? Моля, чифтосах се. Погледнете!
Той протегна свидетелството пред най-забележителния детайл от лицето на госта.
— Успокойте се, мистър Кловиц. Нещата се попромениха. Съветът на най-старите преразгледа плановете си. Решиха да ви предоставят отсрочка.
— Не, така не може — отчаяно захленчи Милт. — Не можете да ме оставите да загина. Вие…
— Моля ви се, мистър Кловиц, чуйте! Няма да загинете. Никой няма да загине. Съветът постанови да се пренесе датата на обезвреждането с десет хиляди земни години. Напълно е възможно бъдещото развитие на събитията съвсем да ни отнеме необходимостта да унищожаваме вашата раса. Вие…
Милт загря.
— Значи не се каните да унищожавате Земята?
— Не.
Със сподавен стон Милт се отпусна на дивана. Стори му се, че са свалили от гърба му страшния товар, който носеше три дни.
— Слава богу — въздъхна той и закри лицето си с ръце.
Посетителят тръгна към вратата.
— Надявам се, че няма да се разприказвате за станалото. Едва ли ще намерите някой да ви разбере. Така че за ваше добро е по-добре да мълчите — посъветва го той.
Милт кимна тъпо.
— Приятно ми беше да се запознаем — каза зеленото човече. И изчезна.
Естествено този случай предизвика дълбока промяна в поведението на Милт. Неговата неочаквана зрелост и някаква скрита мъдрост предизвикаха възторг у родителите на Наоми, които се запознаха с младия съпруг след седмица. Милт ги намери за тихи и приятни хора. Мисис Уинклер готвеше прекрасно, а мистър
