където трябва да ме сложат. Това е най-страшното — да се вживееш в ролята си. Във всеки от нас благородният престъпник се бори с комунаря. И всичко около нас помага на престъпника, а комунарят е сам-самичък — до земята има хиляди години и хиляди парсека2. Дон Кондор помълча малко, като гледаше колената си. — Това е, Антоне — каза той със затвърдяващ глас. — Да си останем комунари.
Той не разбира. Пък и как може да разбере? На него му провървя, той не знае какво значи сив терор, какво значи дон Реба. Всичко, на което е бил свидетел през петнайсетте години работа на тази планета, тъй или иначе се побира в рамките на базисната теория. И когато аз му говоря за фашизъм, за сиви щурмоваци, за засилването на еснафщината, той приема това като емоционални изрази. «Не се шегувайте с терминологията, Антоне. Терминологичната бърканица има опасни последици.» Той съвсем не може да разбере, че нормалното равнище на средновековното варварство е щастливо минало за Арканар. За него дон Реба е нещо като херцог Ришельо, умен и далновиден политик, който защищава абсолютизма от феодалния сепаратизъм. Само аз на цялата планета виждам страшната сянка, която все повече покрива страната, но тъкмо аз не мога да разбера чия е тази сянка и защо… И как ще мога да го убедя, когато по очите му виждам, че е готов всеки момент да ме изпрати на Земята да се лекувам.
— Какво прави уважаемият Синда? — попита той.
Дон Киндор престана да го пронизва с поглед и измънка: «Благодаря, добре е». После каза:
— В края на краищата ясно трябва да разбереш, че нито ти, нито аз, никой от нас няма да види реално осезаеми плодове от работата си. Ние не сме физици, ние сме историци. За нас единицата време не е секундата, а векът и нашите дела не са дори сеитба, ние само подготвяме почвата за сеитба. А пък понякога от Земята пристигат… ентусиасти, дявол ги взел… Спринтьори на къси разстояния…
Румата се усмихна горчиво и без особена нужда взе да опъва ботушите си. Спринтьори. Да, имаше спринтьори.
Преди десет години Стефан Орловски или дон Канада, командир на арбалетната рота на негово императорско величество, по време на публичното мъчение на осемнадесетте есторски вещици заповяда на войниците си да открият огън по палачите, съсече имперския съдия и двама съдебни пристави и беше набучен на копията на дворцовата охрана. Гърчейки се в предсмъртни мъки, той крещеше: «Нали сте хора! Бийте ги, бийте ги!» Но сред рева на тълпата: «На кладата! На кладата!» — малцина го чуваха.
Почти по същото време в другото полукълбо Карл Розенберг, един от най-големите познавачи на селските войни в Германия и Франция, известен още като търговеца на вълна Пани-Па, вдигна въстание на муриските селяни, завзе с щурм два града и когато се опита да прекрати грабежите, беше убит със стрела в тила. Той беше още жив, когато пристигнаха с хеликоптер да го вземат, но не можеше да говори и само гледаше виновно и учудено с големите си сини очи, от които непрекъснато течаха сълзи…
А малко преди пристигането на Румата великолепно законспирираният довереник на кайсанския тиранин (Джереми Тафнат, специалист по история на аграрните реформи) изведнъж ни в клин, ни в ръкав направи дворцов преврат, узурпира властта и в продължение на два месеца правеше опити да въведе Златен век. Той упорито не отговаряше на яростните запитвания на съседите и Земята, заслужено си спечели слава на луд, щастливо избягна осем атентата и най-после беше задигнат от аварийната команда на сътрудниците от Института и с подводница прехвърлен в островната база край Южния полюс.
— Представи си само! — промърмори Румата. — Досега цялата Земя си въобразяваше, че с най- сложните проблеми се занимава нула-физиката…
Дон Кондор вдигна глава.
— О, най-после! — каза той тихо.
Зачаткаха копита, злобно и пискливо зацвили хамахарският жребец, чу се енергично проклятие със силен ирукански акцент. На вратата се показа дон Гуг, старши камердинер на негова светлост херцог Ирукански, дебел, червендалест, с юнашки засукани мустаци, с усмивка до ушите, с малки весели очички под буклите на кестенявата перука. И Румата отново понечи да се хвърли и го прегърне, защото това беше Пашка, но дон Гуг изведнъж се изпъна, на пълничката му физиономия се появи сладникаво любезно изражение, той леко се прегъна в кръста, притисна шапката до гърдите си и сви устните си на фунийка. Румата мимоходом погледна Александър Василиевич. Александър Василиевич беше изчезнал. На скамейката седеше Главният съдия и Пазителят на големите печати — разкрачил крака, сложил лявата си ръка на хълбока, а с дясната хванал ефеса на позлатения си меч.
— Много закъсняхте, дон Гуг — каза той с неприятен глас.
— Много се извинявам! — извика дон Гуг, като плавно се приближаваше към масата. — Кълна се в рахита иа моя херцог, че имаше съвършено непредвидени обстоятелства. Четири пъти ме спираха патрулите на негово величество арканарския крал и два пъти се бих с някакви простаци. — Той грациозно вдигна лявата си ръка, омотана с окървавен парцал. — Но да попитам, благородни донове, чий е този хеликоптер зад къщата?
— Хеликоптерът е мой — свадливо каза дон Кондор. — Аз нямам време да се бия по пътищата.
Дон Гуг приятно се усмихна и като яхна скамейката като кон, каза:
— Значи, благородни донове, принудени сме да констатираме, че многоученият доктор Будах тайнствено е изчезнал някъде между ируканската граница и оброчището «Тежките мечове»…
Отец Кабани изведнъж се размърда в постелята си.
— Дон Реба — дебело каза той, без да се събужда.
— Оставете Будах на мене — отчаяно каза Румата — и се опитайте все пак да ме разберете…
ВТОРА ГЛАВА
Румата трепна и отвори очи. Вече беше се стъмнило. Под прозорците на улицата ставаше скандал. Някой, явно военен, ревеше: «Мръсник! Ще оближеш с език тази мръсотия! („Добро утро!“ — помисли си Румата.) Млък!… Кълна се в гроба на свети Мика, ще ме изкараш от кожата!» Друг глас, груб и прегракнал, боботеше, че на тази улица човек трябва да гледа къде стъпва. «Сутринта валя дъжд, а знаете ли още кога е настилана?…» — «Той ще ми заповяда къде да гледам!…» — «По-добре ме пуснете, благородни дои, не ме дърпайте за ризата» — «Той ще ми заповядва!…» Чу се звънко пляскане. Явно — втори шамар, първият беше събудил Румата. «Я не ме бийте, благородни дон…» — боботеше долу.
Гласът беше познат, кой ли можеше да бъде? Май дон Тамео. Трябва днес да му върне на карти хамахарската кранта обратно. Интересно, дали някога ще се науча да разбирам от коне? Наистина ние, есторските Руматовци, открай време не разбираме от коне. Ние сме познавачи на бойните камили. Добре че в Арканар почти няма камили. Румата с пукане ое протегна, напипа до възглавницата копринения шнур и няколко пъти го дръпна. Вътре в къщата зазвънтяха звънчетата. Хлапето, разбира се, зяпа скандала, помисли си Румата. Можеше да стане и да се облече сам, но пак щяха да се пръснат излишни слухове. Той се заслуша в псувните под прозореца. Ама че силен език. Невероятна ентропия. Да не го заколи дон Тамео… Напоследък в гвардията се бяха появили любители, които заявяваха, че единият меч им служи само за благороден бой, а другия употребяват за уличната паплач, която благодарение грижите на дон Реба страшно се била навъдила в славния Арканар. Впрочем дон Тамео не беше от тях. Страхлив си е нашият дон Тамео, пък е и известен политик…
Отвратително е, когато денят започва с дон Тамео… Румата седна, обхванал с ръце колената си под хубавото мъхнато одеяло. Изпита чувството, че го притиска оловен мрак, искаше му се да наведе глава и да мисли колко слаби и нищожни сме пред обстоятелствата… На Земята такова нещо дори през ум не ни минава. Там сме здрави и самоуверени момчета, учили психологическо кондиционираие и готови на всичко. Имаме отлични нерви: умеем да не извръщаме глава, когато пред очите ни бият и екзекутират някого. Притежаваме нечувано самообладание, способни сме да издържим излиянията и на най-безнадеждните кретени. Забравихме да се гнусим, можем да си служим със съдове, които според обичая се дават на кучетата да ги оближат, а след това се изтриват за красотата с мръсната пола на дрехата. Ние сме велики имперсонатори, дори насън не говорим на езиците на Земята. Имаме безупречно оръжие — базисната теория за феодализма, разработена в тишината на кабинетите и лабораториите, край прашни разкопки и в солидни дискусии…
Едно е жалко, че дон Реба си няма понятие от тази теория. Жалко че психологическата подготовка изчезва от нас като загара, мята се в крайности, принудени сме да се занимаваме с непрекъснато
