Виктор замислено разклати прозрачната смес в чашата.
— Защо не пийнеш все пак? — попита той. — Най-доброто средство срещу настинка. Не искаш ли? Е, тогава аз ще го изпия. — Той пресуши чашата. — Добре, съгласен съм. Само че без никакви афиши, обяви и така нататък. Ще бъдем в тесен кръг. Вие и аз… Кога ще бъде?
— Когато ви е удобно. Най-добре тази седмица. Някоя сутрин.
— Да речем, след два дни. Само че да не е много рано. Например в петък в единайсет. Става ли?
— Да. В петък в единайсет. В гимназията. Да ви напомня ли?
— Непременно — каза Виктор. — Винаги се старая да забравям за всякакви приеми, вечери и банкети, а също и за митинги, срещи и съвещания.
— Добре, ще ви напомня — каза Бол-Кунац. — А сега, ако ми разрешите, ще си тръгна. Довиждане, господин Банев.
— Почакай, ще те изпратя — каза Виктор. — Да не би този… портиерът да те нахока. Днес май не е в настроение, а портиерите нали ги знаеш какви са…
— Благодаря ви, не се безпокойте — възрази Бол-Кунац. — Той ми е баща.
И излезе. Виктор си наля още един пръст джин и се стовари в креслото. Ама че работа, помисли си. Горкият портиер. Абе как му беше името? Не е удобно така, та ние двамата сме братя по нещастие, колеги. Ще трябва да поговоря с него, да обменя опит. Той сигурно вече е натрупал опит… Ей че много вундеркинди са се навъдили в моето родно кишаво градче. Може би е от повишената влажност? Той отметна глава назад и се намръщи от болка. Ах, мръсникът, с какво ли ме нареди така? Виктор опипа подутината. Дали не беше с гумена палка? Всъщност откъде да знам какви са последствията от удар с гумена палка? Знам как боли от модерните столове в „Печения Пегас“. Знам как боли и от удар с приклад на автомат или например с дръжка на пистолет. И от бутилка шампанско — и от пълна, и от празна… Ще трябва да попитам Голем… Изобщо твърде странна история, добре би било да проумея какво се случи. И той взе да размишлява за тази история, за да отпъди изплувалата на нейния фон мисъл за Ирма за необходимостта да се откаже от някои свои навици и да се ограничи до известна степен или да пише някъде на някого, да чука на нечия врата и да се моли… „Извинявай за безпокойството, стари приятелю, оказа се, че имам дъщеря на дванайсет и малко отгоре години, много свястно момиче, но майка й е глупачка, пък и баща й е глупак, та се налага да я вредим някъде по-далеч от тези глупави хора…“ Не искам днес да мисля за това, утре ще помисля. Виктор погледна часовника си. Изобщо стига съм мислил. Стига!
Стана и взе да се облича пред огледалото. Тумбакът ми расте, виж го ти недния, да се чудиш откъде се появи този търбух? Винаги съм бил слабичък и мършав… И даже не търбух като търбух — благороден и трудов, от умерен живот и добра храна, — а едно такова нищо и никакво тумбаче, опозиционерско шкембенце. На господин Президента не ще да е такова. Господин Президента сигурно има благороден, тапициран в черно, лъскав дирижабъл. Докато си връзваше връзката, той доближи лицето си до огледалото и внезапно си помисли как изглеждаше това уверено, силно лице, толкова обожавано от жените от определен род, грозновато, но мъжествено лице с квадратна брадичка, как изглеждаше то към края на историческата среща. Лицето на господин Президента, също нелишено от мъжественост и ъгловатост, към края на историческата среща, честно казано, напомняше, само между нас да си остане, зурла на глиган. Господин Президента благоволи да побеснее до крайност, от зъбатата му паст летяха пръски и аз извадих кърпа, и демонстративно си избърсах бузата, и навярно това беше най-смелата постъпка в моя живот, ако не броим случая, когато се бих с три танка наведнъж. Но как се бих с трите танка, не помня, знам само какво е станало по разказите на очевидците, а виж, кърпата извадих съзнателно, като си давах сметка какво правя… Вестниците после не писаха за това. Те, вестниците, честно и мъжествено съобщиха суровата истина, че „писателят В. Банев искрено благодари на господин Президента за всички забележки и разяснения, направени по време на беседата“.
Странно колко добре си спомням всичко това. (Той откри, че бузите и върхът на носа му са побелели.) Ето така изглеждах и тогава, такива като мен са създадени да им крещят. Та той, горкият, не знаеше, че побледнявам не от страх, а от яд, като Луи Четиринайсети… Само че защо ли се фукам със задна дата. Какво значение има защо бях побледнял тогава… Добре, няма. Но за да се успокоя, за да се оправя, преди да се появя пред хората, за да възвърна нормалния цвят на грозноватото си, но мъжествено лице, трябва да отбележа, трябва да ви напомня, господин Банев, че ако не бяхте показали демонстративно своята носна кърпа на господин Президента, сега съвсем благополучно щяхте да се подвизавате в нашата прекрасна столица, а не в този прогизнал затънтен край…
Виктор изпи наведнъж остатъка от джина и слезе в ресторанта.
ВТОРА ГЛАВА
— Естествено може и хулигани да са били — каза Виктор. — Само че по мое време нито един хулиган не би се захванал с очилат. Да го замери с камък — иди-дойди, но да го хване, да го дърпа и изобщо — да се докосва до него… Ние се страхувахме от тях като от зараза.
— Нали ви казвам: това е генетична болест — каза Голем. — Те са абсолютно незаразни.
— Как така незаразни — възрази Виктор, — когато имат брадавици като на жаби! Та това всеки го знае.
— Жабите нямат брадавици — добродушно рече Голем. — И мокриците също. Срамота е, господин писателю. Всъщност писателите са посредствени хора.
— Като всички останали. Народът е посредствен, но мъдър. И щом народът твърди, че жабите и мокриците имат брадавици…
— Ето че насам идва моят инспектор — каза Голем.
Павор се приближи с мокро наметало, явно идваше направо от улицата.
— Добър вечер — каза той. — Целият съм вир-вода, искам да пийна нещо.
— От него пак вони на тиня — възмутено рече доктор Р. Квадрига, който се събуди от алкохолната забрава. — Вечно вони на тиня. Като в маза. Лъчевица.
— Какво пиете? — попита Павор.
— Кои, ние ли? — осведоми се Голем. — Ами аз например винаги пия коняк. Виктор пие джин, а докторът — всичко на бара по ред.
— Срамота! — възмути се доктор Р. Квадрига. — Люспи! Рибешки глави.
— Двоен коняк! — викна Павор на сервитьора.
Лицето му беше мокро от дъжда, гъстите му коси се бяха оплели и от слепоочията по белите му скули се стичаха блестящи струйки. И неговото лице беше твърдо, мнозина навярно му завиждаха. Откъде-накъде един санитарен инспектор имаше такова лице? Твърдото лице значи: излива се дъжд, шарят прожектори, сенки се мятат по мокрите вагони, прекършват се… всичко наоколо е черно и блестящо, само черно и само блестящо, и никакви разговори, никакво дрънкане, чуват се само команди и всички се подчиняват… и не са непременно вагони, може да са самолети, летище, и после — никой не знае къде е бил и откъде идва… момичетата се просват по гръб, а на мъжете им се иска да направят нещо мъжествено, например да изпънат рамене и да приберат корема. Ето на, Голем нищо няма да загуби, ако си прибере корема, но няма как да го прибере. Виж. доктор Р. Квадрига би могъл, но затова пък той не може да изпъне рамене. Дни наред е така и вечно ще си остане прегърбен. Вечер е прегърбен над масата, сутрин — над легена, а следобед се превива от болки в черния дроб. Та значи тука само аз мога да прибера корема и да изпъна раменете, но по-добре по мъжки да обърна чаша джин.
— Нимфоман — тъжно рече доктор Р. Квадрига на Павор — Русалкоман. И водорасли.
— Затворете си устата, докторе — каза Павор.
Той избърса лицето си с книжни салфетки, смачка ги на топка и ги хвърли на пода. После взе да си бърше ръцете.
— С кого се бихте? — попита Виктор.
— Изнасилил го е мокрец — рече доктор Р. Квадрига, като се мъчеше да сложи по местата очите си, които се бяха събрали на носа му.
— Засега с никого — отвърна Павор и се втренчи в доктора, но Р. Квадрига не забеляза това.
Сервитьорът донесе една чаша. Павор бавно изпи коняка и стана.
— Ще отида да се измия — каза той с равен глас. — Извън града е такава кал, целият съм в
