— А може би европейците търсят Хаверкамп само за прикритие? А реално се канят да нахлуят в страната и да ни завоюват!
— По-добре да не се пъхат тук — авторитетно заяви Гети.
Чу се продължителен клаксон — явно някой шофьор, съгласно обичая, даваше сигнал още цял квартал преди поста. Тръмп бързо нахлузи шапчицата с прорези за очите, изпъчи гърди и излезе на пътя. Откъм тила го прикриваше Гети с винтовката си М-16.
— Добре щеше да ми дойде една пушка и на мен — каза със завист Снифи.
— Не се бъркай в кашата, пич, по-цял ще останеш — посъветва го Гети.
Към кръстовището се приближи брониран фургон. В него седяха двама: продавач на пържени пилета от KFC и охранител. Бандитите се зарадваха на пилешкото, но поискаха и пропуск.
Търгашът затършува в кожената си чанта, измъкна дебела пачка пъстри листчета. Намериха се пропуски и за УОЛ, и за Кафявите барети, и за полицейския департамент в Роли, и за Доброволните християнски отреди, и за Борда на директорите на Белвю, и за Народния фронт за освобождение на графство Робсън, и дори сдъвкани хартийки на въоръжени групички, контролиращи само един-два квартала.
— Във вашия край на града летя ли хеликоптер? — попита го Тръмп.
— Да, сър. Хвърляше листовки. После май се приземи зад университета.
— Как мислиш, ще хванат ли европейците Хаверкамп?
Търговецът се разсмя дрезгаво, завъртя глава към охранителя си и каза:
— Боби мисли, че Хаверкамп е антихрист.
— Няма как иначе, той също като антихриста има пет очи и девет рога — потвърди Боби, негър-гигант с обезобразено, почти лишено от брадичка лице. Изглежда Боби се беше натъкнал на подскачаща мина. Нищо чудно, че според него краят на света вече бе настъпил.
— С такива особени белези няма да е трудно да го намерят! — Тръмп се захили на собствения си майтап.
Накрая в пачката се намери пропуск за Търговската палата, но той се оказа с изтекъл срок.
Тръмп измъкна от вътрешния си джоб чиста бланка, с кеф й удари гумен печат и я даде на търгаша срещу мито от пет стари сребърни долара. След тази процедура Снифи се доближи към фургона, пъхна русата си глава в гишето и попита:
— Пилешки дробчета намират ли ви се?
Боби облещи очи.
— А на теб, малък, намират ли ти се пари?
— Имам двайсет милиграма. Сменям ги за пакет дробчета, кило и половина.
Като чу за двайсетте милиграма, Боби млъкна. Търгашът отвори фургона, получи от Снифи ампулата и му връчи картонена кутия със замразени дробчета.
Фургонът продължи към следващия пост, внимателно заобикаляйки дупките по пътя, а Тръмп замислено погледна Снифи и избуча:
— Абе момче, ти май постоянно имаш по някоя излишна ампула подмладител?
— При това винаги стабилно качество — добави Гети.
Без съмнение листовките от проклетия хеликоптер бяха събудили в бандитите и подозрителност, и алчност.
— Ами имам нюх — със запъване отвърна Снифи. — Нищо че съм малък, но познавам качеството по миризмата. Ако не бях аз, вие все щяхте да попадате на ментета. — Като върза кутията за багажника на колелото, попита: — Искате ли дробчета? В тях има желязо, полезно е за костите.
— А ти разбираш и от манджа? — учуди се Гети.
По гърба на Снифи избиха капки студена пот. Трябваше да внимава какво говори! Той стисна с дясна ръка дръжката на бухалката и оцени разстоянието до кутията с разтворителя. Ако плисне разтворителя в лицето на Гети, може би ще успее да халоса Тръмп по главата преди той да стреля… Снифи мислено си заповяда прекратяване на паниката. Едва ли бандитите са заподозрели нещо. Отново въображението му си прави шегички.
— Вече трябва да тръгвам, довиждане! — бързо изговори Снифи, с усилие на волята се обърна гърбом към бандитите, яхна колелото и без да бърза, завъртя педалите.
Като се отдалечи достатъчно и се убеди, че от поста вече не го виждат, Снифи крадешком пресече Уейд и навлезе на територията на Университетската лига за отбрана. Изобщо казано, той въобще не трябваше да се връща в Роли, но много му се искаше да разбере какво става в града, а и ужасно му беше омръзнало да се крие в скапаната ферма. Освен това той прекрасно познаваше града — нали бе работил много години в местната лаборатория — и това свеждаше риска до минимум. А и от какво толкова да се плаши? Акълът му сече, нервите са закалени от всекидневните рискове, няма да го подведат.
Снифи намали скоростта. Наоколо беше пустош. Под дебелия слой окапали листа предателски се показваха парчета тухли, мазилка и ръждиви остатъци от паднали улуци. Изоставените укрепления и огневи точки в тази част на града бяха превзети от зелени вълни бръшлян, а покривите на много къщи бяха разрушени от ракетни или артилерийски попадения.
Скоро Снифи навлезе в квартали, където все още живееха хора. За негово учудване жителите на Роли постепенно се бяха научили да оцеляват в условия на почти непрекъснати въоръжени сблъсъци. Вратите на оцелелите къщи бяха старателно обковани със стоманени листове, стъклата на прозорците — облепени с хартия. Между градините и кокошарниците се виждаха окопи и бомбени укрития. Всеки ден за два-три часа пускаха ток, а веднъж седмично — и вода. В някои райони се бе стигнало дори до някакво подобие на нормален живот. Почти на всички къщи се виждаха изрисувани със спрейове емблеми на УЛО, а най- големите смелчаци, които не се плашеха от терора на Националната гвардия, бяха окачили дори знамена на Северна Каролина.
Животът в източната част на университетското градче според местните понятия направо кипеше — някой нещо мъкнеше към къщи, някой нещо строеше, някой се ровеше в мижавата си градина, а край баптистката църква Снифи дори видя как управителят на Лигата раздава малки дози подмладител на дузина граждани на преклонна възраст. В предишните времена, когато съществуваше Федерална програма за здравеопазване, поддържана от централното правителство, всички старци редовно получаваха инжекции. Вярно, още тогава злите езици говореха, че макар подмладителят да прави чудеса — да лекува недъзи, да връща здравето и младостта, — но бързо предизвиква болезнено пристрастяване. По едно време дори вървяха неправдоподобни по мнението на Снифи слухове, че редовно употребяващите подмладител стават агресивни, безмилостни, престават да ценят чуждия и дори своя живот. Впрочем при някои хора подмладителят наистина предизвикваше странични ефекти.
Ето и сега набитото око на Снифи различи хората, изпитали върху себе си тези ефекти. Например онова русо дългокрако момиче: дори блузата с широки волани и свободното яке не можеха да скрият гърбицата — запуснат случай на разрушаване на костите. Или пък онзи мрачен младолик старец, подпрян на дебелия бастун: ясно, това е прогресиращ артрит. В предишните времена Снифи би дал мило и драго, за да получи подобни уроди за изследване в лабораторията си, но дори тогава не се намираха желаещи да влязат в контролната група. И нищо чудно, нали никой не искаше да старее. За да остане винаги млад, човек само трябваше редовно да се боцка с подмладител. Вярно, не всички успяваха, понеже медикаментът не стигаше, дозите поскъпваха от ден на ден, млади оставаха само онези с дебелите връзки или с дълбоките джобове. Но всеки искаше да грабне дозичка отнякъде. Които не успяваха, се хващаха за оръжието. В цялата страна изникнаха отреди за самоотбрана и просто банди, устройващи хайки и засади за препарата. Полицията и националната гвардия се превърнаха в престъпни групировки, печелещи от препродажба и производство на подмладител. Правителството, лишено от опората на силовите структури, падна за нула време. В страната се възцари анархия…
Проклетите жълти листовки се търкаляха навсякъде. С голямо усилие Снифи си самозаповяда да не им обръща внимание; после продължи покрай ливадата, оградена с бодлива тел, към бетонния лагер на Лигата и махна с ръка на часовите, стърчащи зад чувалите с пясък до портата. Охраната без въпроси пусна безобидното момче в лагера. Снифи продължи по улица Пулен, после слезе от велосипеда и го скри в храстите до насипа. Нататък беше бежанският лагер — изоставено футболно игрище, осеяно с колиби и избелели палатки. Снифи мина покрай игрището и се озова на територията на болницата на Червения кръст.
