на собствена държава, свещенослужител или какъвто си поискате. С удоволствие мога да заявя, че се считаме също и за пространствени терапевти, така че на новото място можете да правите, каквото си поискате, а ако такава служба или работа не съществува, ние ще ви я създадем. Можем да ви създадем такава цел в живота, която ще ви удовлетвори от „а“ до „я“, независимо колко далече е това „я“. А с елексирите и мехлемите, които даваме безплатно заедно с останалите неща, ще ви осигурим дълъг и щастлив живот и толкова бавен процес на стареене, че даже няма да го забележите.
— Докато не умра, разбира се — обади се Мак.
— Разбира се. Едва ли бихте могли да пропуснете да забележите този факт.
Мак се позамисли за миг и попита:
— Да не би да ми предлагате безсмъртие?
— Май взехте много да се пазарите, Фауст! Не, не ви предлагаме безсмъртие. Пък и откъде накъде? Този наш нов пакет с предложения, макар и доста ограничен поради несъвършенствата на въображението, все пак е достатъчен да купи един трилион такива като вас, и то на много по-ниска цена.
— Колко добре ни познавате! — каза Мак. — Колко сте мъдри! — Но всъщност си мислеше, че Мефистофел е надут, високопарен и доста глуповат. Мак си помисли, че в крайна сметка ще може да се справи с този дух, като, без да знае, по този начин попадна в капана на една от най-фините заблуди на Ада.
Само си помислих, че ако случайно някъде ви е останало неизползвано малко безсмъртие — предполагам, че на вас самите, то не ви е нужно — колко ли е приятно това — е, може би бихте могли да ми подхвърлите нещичко от него.
— Но това би променило същината на цялото предложение, което ви отправих. Каква полза ще имам аз, ако в крайна сметка не взема душата ви?
— Естествено, прав сте да гледате на нещата по подобен начин. Дълголетието е достатъчно само по себе си.
— Това можем да ви го предложим, както и подмладяване.
— Но остава въпросът за душата ми.
— Моля да имате предвид, че изпълнението на клаузата за душата е въпрос на вероятност. Сделката ще се осъществи само ако не успея да задоволя всичките ви желания по време на общата ни работа. Тогава си запазвате душата, стискаме си ръцете и се разделяме като приятели. Едва ли би могло да бъде по-честно от това, нали?
— Чакайте, аз не съм тръгнал да споря с вас — припряно каза Мак. — А сега, какво искате да направя?
— Искаме да изиграете малка роля в едно състезание, което аз и приятелите организирахме.
— Що за състезание е това?
— От онези — темпорално-моралните. Ще ви поставим в серия от ситуации, в които ще вземете участие. Всеки епизод се случва в точно определено време и на точно определено място. Ще се движим назад в миналото или напред в бъдещето, както ни налагат правилата на играта. Вие ще участвате във всеки епизод. Ще имате право на избор във всеки един отделен случай. А ние ще наблюдаваме и оценяваме именно как правите този избор, по какви причини и с какъв резултат. Ние ще ви преценяваме, Фауст, но не като отделна личност, а по-скоро като избраник и представител на човечеството, посочен от нас двамата с Архангел Михаил, който да ни даде поглед върху човешкия морал, етика и други такива почти неразрешими въпроси. Казвам ви го направо, Фауст, защото се надявам да разберете това, преди да започнем. Но веднъж започнем ли, не ще имате възможност да мислите за страхотията, която лежи в основата на нашата сфера на действие, понеже ще бъдете прекалено зает да внимавате за собствената си кожа.
— Разбирам — отвърна Мак, като се опитваше да разбере.
— Това е сделката, Фауст. Актьорите са готови, декорът е издигнат зад завесите, участниците са застинали по местата си и играта ще започне всеки момент. Само чакаме да кажете „да“.
„Тоя дявол наистина си го бива“, помисли си Мак. Пък и Мефистофел му приличаше по-скоро на идеалист, въпреки собствените си изявления, че бил циник. Но не можеше да съществува съмнение в истинността на предложението, нито имаше някакъв смисъл да протака или да противостои на повика на душата си.
— Аз съм човекът, който ви трябва — каза той. — Да започваме.
— Подпишете тук — Мефистофел разви леко по-жълтелия пергамент, който носеше със себе си, извади едно перо и посочи с острия си нокът една вена над китката на Мак.
ГЛАВА V
Действащите лица в драмата, разиграваща се в жилището на Фауст, можеха, ако не бяха дотам погълнати от действията си, да забележат едно лице, което се появи за миг на един от незакритите със завеса прозорци и веднага се скри. Това беше самият Фауст.
Беше се съвзел насред „Дяволската пътека“, кървящ от прекия, но несръчен удар на латвиеца. Той се олюля и поседна на един бордюр, за да се съвземе напълно. Но в този момент от входа излезе латвиецът и вдигна отново дъбовата тояга, за да го тикне в една наистина дълбока несвяст или пък в лапите на смъртта — каквото дойде. Човек не може да става дребнав за такива неща, не и в този ден и век, не и по време на ужасяващата със сивите си смъртни плащеници чума, която бушуваше из южна Европа, нито с мюсюлманските войни, запасани с криви ятагани и надъхани с безграничен фанатизъм, които тръгваха от Андалусия и заплашваха да нахлуят отново през Пиренеите, както в дните на Шарлеман и да всеят хаос в слабите градове Лангведок и Аквитания. Тези неща обаче въобще не касаеха латвиеца. Но преди да успее да замахне отново, по уличката се чуха гърлени гласове, които спореха разгорещено и той разбра, че са студенти от университета, естествени врагове на кастата, която латвиецът несъзнателно представляваше. Те го забелязаха и нададоха викове и вой. Той си плю на петите и побягна, за да спаси живота си и да продължи да удря хора по главите и не спря, докато не излезе от Краков; когато стигна извън града, видя, че е попаднал на пътя за Бохемия, така че продължи на юг и изчезна завинаги от нашата история.
Фауст бе вдигнат на крака от студентите, те изтупаха дрехите му от мръсотията и изкормените кокоши черва, сред които беше паднал. В ония дни канавките не бяха само детски мечти на най-непрактичните сред онези архитекти, които създадоха нашите мрачни, малки, миризливи, но дружелюбни средновековни градове.
Веднага щом разбра, че вече може да върви, Фауст се отърва от студентите и с все още замаяна глава забърза към къщи. Видя, че входната врата на жилището му е открехната. Той се приближи предпазливо, обиколи откъм другата страна, където се намираше прозорецът с дръпнатите завеси, надникна вътре и се изуми като видя двете фигури вътре — едната несъмнено Мефистофел, когото Фауст беше виждал многократно на картинките в химическите книги от онова време, но не бе срещал лично. Той скри глава и се заслуша.
Звукът от гласовете се носеше през прозореца и се настаняваше в ушите на Фауст.
И когато Мак вече се готвеше да напише името си с кръв на пергамента, донесен от Мефистофел, Фауст изведнъж се осъзна. В дома му имаше самозванец! Дяволът изкушаваше не когото трябва!
Той се извърна от прозореца и се втурна около къщата към главния вход. Влезе вътре и с такъв замах натисна тежката дъбова врата, че тя се тресна в стената. После се втурна по коридора, блъсна вратата на стаята си и я отвори.
Точно навреме, за да види тържеството на Мак в мига, когато подписа пергамента. Дяволът го нави на руло и каза:
— А сега, скъпи докторе, ще отидем в кухнята на вещиците, където нашите вещи козметици ще ви доведат до необходимото за бъдещите ви приключения състояние.
После Мефистофел вдигна ръце, от тях нагоре се извиха пламъци, светлолилави и теменуженосини, изпъстрени тук-там със зловещо светловиолетово и обвиха двете фигури във величествено сияние. Когато пламъците утихнаха, фигурите бяха изчезнали.
— Проклятие! — извика Фауст, втурвайки се в стаята, но спря и удари дланта си с юмрук. — Закъснях само с една минута!
