талантите му да разцъфтят още по-щедро. Единственият повод за съмнения, които изпитваха понякога някои негови началници, беше кой всъщност е наставникът на младия таанец.
Така че когато започнаха деликатните мирни преговори с Вечния император, Тай незабавно беше назначен за младши дипломатически сътрудник на лорд Киргиз и останалите таански представители. Всички бяха единодушни, че това назначение е само първото стъпало в очакващата го успешна кариера.
Имперската и Таанската флотилия се срещнаха в сянката на ослепителния пулсар НГ 467Х. Предварителните преговори протекоха експедитивно и плодотворно. Всички бяха убедени, че постигането на изгодно за Таан споразумение е въпрос единствено на формалност. Вечният император покани на борда на флотилията си таанските сановници за отпразнуване на договора. Лорд Киргиз веднага определи таанците, които да придружат делегацията. Сред тях беше и Тай.
Нито един таанец не знаеше какво точно се е случило след това.
Прек беше убеден, че фактите говорят сами за себе си.
Всички таанци, които бяха стъпили на борда на „Нормандия“, бяха загинали в ужасяваща кървава баня в момента, в който бяха заели местата си около банкетната маса на Императора.
Чрез своите сервилни съдии и специални прокурори Вечният император обяви, че таанците са станали трагични жертви на организиран срещу самия него заговор. Що се отнасяше до всички изтрепани таанци — и най-вече Прек, — това беше толкова очевидна лъжа, че дори не подлежеше на коментар. А единственият отговор на лъжата и вероломния акт бе война. Война до смърт, до последна глътка въздух и до последна капка кръв.
Война, на която Прек държеше толкова ревностно, колкото и всеки друг таанец. Но тази всеобща война само допълнително обосноваваше собствената му лична битка.
Прек не помнеше кога научи за смъртта на брат си. Седеше в офиса си в Разузнавателната служба — и влезе началникът му. Следващото, което помнеше, беше, че е седнал в едно болнично легло. Бяха изминали четири месеца. Казаха му, че цялото това време е прекарал в кататония. Войната щеше да избухне всеки момент, така че го обявиха за „излекуван“ и го върнаха на работа.
Тъкмо тогава започна личната му война. Прек проучи всяко късче информация, свързано със смъртта на Тай и останалите таански дипломати. Това му позволи малко по малко да установи виновниците. Императорът не беше сред тях. Би било безполезно да тръгне срещу Императора — щеше да е не само обречен, но и налудничав акт. Не. Щеше да тръгне срещу възможното: онези, които физически бяха забили ножовете или натиснали спусъците. Прек беше убеден, че Стен е един от тях.
Успя да се сдобие с копие от военното досие на Стен и се увери, че е изтъкано изцяло от лъжи — но все пак беше някаква първа крачица в оформянето на профила на въпросния мъж. Официалното досие разкриваше мъж, заемал цяла редица постове малко над средното ниво, спечелил малко повече от полагаемите му се военни награди и почести и редовно получавал повишения. След това най-неочаквано и без някаква явна причина кариерата му беше тръгнала рязко нагоре. Без никаква лесно откриваема причина беше получил назначение като шеф на охраната на Императора. Това беше последвано от друга неочаквана промяна от армията във флота и издигането му като командващ.
Прек предполагаше, че кариерата му се дължи на специални заслуги към Императора. Досието на Стен беше фалшификат. Всъщност, разсъждаваше Прек, Стен беше високо ценен разузнавач. Назначаването му във флота, а след това и издигането му като командващ на четири тактически кораба, беше награда по заслуги. А те, беше категорично убеден Прек, включваха убийството на брат му.
Прек бе успял да проследи Стен до окончателната битка за Кавит Сити, в която и двете страни бяха понесли огромни загуби. Архивите на Таан сочеха, че Стен вероятно е загинал в нея, въпреки че останките му не бяха открити. Бяха направени някои извънпроцедурни официални усилия за установяване на съдбата на Стен, поради „криминални актове, провокирани от въпросния имперски офицер“ преди битката за Кавит.
Прек не вярваше, че Стен е мъртъв. Профилът му го разкриваше като способен на всичко за оцеляването си. Прек не вярваше също така, че Стен служи на друго място. Беше офицер, който винаги би останал в челния фронт на битката, плюс това беше от онзи тип герои, които Вечният император обичаше да включва в пропагандната си машина.
Не. Стен беше жив. И Прек беше твърдо решен да го открие дори вдън земя. Щеше да го издири и тогава… Прогони мисълта за отмъщение от съзнанието си. Не биваше да се поддава на емоции.
Старши капитан (от разузнаването) Ло Прек имаше право.
Стен беше жив.
2.
Двама измършавели мъже с бръснати глава клечаха, без да помръдват, в дълбоката до кръста мръсотия.
Единият беше командващ Стен, бивш командир на вече унищожения имперски крайцер „Блатен паток“. Стен беше поел командването на старовремската ръждясала таратайка при окончателното отстъпление от Кавит — предприе отчаяни ариергардни военни действия срещу цялата таанска флота. Един ултрамодерен таански линеен кораб беше унищожен от ракетите на „Блатен паток“, а втори беше повреден непоправимо, докато таанските залпове разтърсваха крайцера. В последния миг Стен включи комуникациите и изпрати сигнал за капитулация. Загуби съзнание дълго преди таанците да завладеят развалината, която доскоро беше боен кораб, Което почти със сигурност спаси живота му.
Секунди след това сержант-офицер Алекс Килгър, тежкогравитационен главорез, наемен убиец от бившия отдел „Богомолка“ и най-верен приятел на Стен, се свести. На единствения функциониращ монитор на „Блатен паток“ видя приближаващите таански такткораби. Помисли си замаян, че тези варвари таанците надали ще се отнесат с нужното уважение към мъжа, унищожил ядрото на флота им. Най-вероятно щяха да хвърлят Стен в най-близкия космически зандан.
— Тая няма да я бъде — измърмори той.
Дотътри се до едно проснато тяло, разкопча униформата му и откъсна идентификационните знаци. Погледна прикрепения към стената датчик за налягането. В крайцера все още имаше атмосфера — е, съвсем мъничко. Отвори скафандъра на Стен и въздухът изсвистя. Размени идентификационните знаци. Чу тътена от взривения от таанците люк и се досети, че ще е по-благоразумно и той да се престори на изпаднал в безсъзнание.
Трийсетина почернели от съсирена кръв имперски моряци бяха прехвърлени от развалините на „Блатен паток“ на таанския кораб. Сред тях беше и пожарникар 1-ви клас Самюъл Хорацио.
Стен.
Нахранени и напоени след доста време — но без никой да се погрижи за раните им, — двайсет и седмината оцелели бяха стоварени на една блатиста планета, която таанците с нежелание бяха определили за военнопленнически затвор.
Според таанците най-достойната смърт за едно същество бе смъртта в битка. Малодушието и капитулацията бяха немислими категории. Според разбиранията на таанците всеки заловен имперски воин или цивилен бе нещастен предател и би трябвало да се моли за незабавна смърт. И все пак те бяха достатъчно благоразумни, за да осъзнават — макар и с нежелание, — че другите култури имат различни ценности и че оказването на подобна услуга на опозорените би могло да се изтълкува превратно. Затова оставиха пленниците живи. Поне за известно време.
Таанците смятаха за съвсем основателно бремето, което затворниците представляваха за тях, да бъде съответно компенсирано. С обилна пот чрез робски труд.
Медицински грижи: ако сред затворниците имаше медицински персонал, получаваха такива. Не се предоставяше никакво продоволствие. Заловеното имперско медицинско продоволствие се конфискуваше.
Подслон: на затворниците бе разрешено да си строят подслони в свободното от труд време, като използват позволени от офицерите в лагера подръчни средства.
Работно време: непрекъснато, без строго регламентирани часове или смени.
Храна: безвкусна лепкава каша, която уж набавя необходимите хранителни съставки. Само че едно подложено на тежък физически труд човешко същество се нуждае от 3600 калории дневно. На затворниците
