— Къде е?
— На стъпалата, Учителю, където го намерихме. Мислехме, че някой от новите лечители, за които чухме, онези, които се кланят на богинята Мишакал, може да му помогне…
Историкът раздразнено погледна мастиленото петно. Взе щипка фин бял пясък и внимателно го посипа, за да го подсуши и да не изцапа другите страници, които щеше да сложи отгоре.
— Никакъв лечител не може да излекува болестта му — отбеляза историкът с глас, който сякаш идваше от дебрите на времето. — Покани го вътре. Дай му стая.
— Да го поканя в библиотеката? — повтори Бертрем с огромно изумление. — Учителю, никой никога не е бил допускан тук освен членовете на нашия Орден…
— Ще го видя, ако имам време, в края на деня — продължи Астинус, сякаш не беше чул думите на Естета. — Ако, разбира се, все още е жив.
Писалката се задвижи бързо по листа.
— Слушам, Учителю — промърмори Бертрем и излезе от стаята.
Естетът затвори вратата на кабинета и забърза през студените и тихи мраморни зали на древната библиотека с широко разтворени от учудване очи. Плътната тежка роба се влачеше по пода зад него, бръснатата му глава блестеше от пот, докато тичаше, непривикнал на подобно усилие. Другите членове на Ордена го погледнаха с удивление, когато се втурна към предния вход на библиотеката. През стъкленото прозорче на вратата той видя тялото на младежа на стълбите.
— Наредено ни е да го вкараме вътре — каза Бертрем на останалите. — Астинус ще се срещне с него довечера, ако магьосникът е още жив.
Естетите се спогледаха с нямо удивление, чудейки се каква съдба им предвещава това.
Умирам.
Мисълта за това му тежеше. Докато лежеше в леглото в студената бяла килия, където го оставиха Естетите, Райстлин ругаеше крехкото си болнаво тяло, изпитанията, които го бяха съсипали, и боговете, докарали го дотук. Руга, докато не му останаха думи и не се изтощи дотолкова, че не можеше и да мисли. После се отпусна под белите ленени чаршафи, които приличаха на погребален саван и усети как сърцето му трепка в гърдите като уловена птица.
За втори път в живота си беше сам и уплашен. Първият път бе по време на трите мъчителни дни на Изпитания в Кулата на Висшата магия. А беше ли сам? Не знаеше със сигурност, макар че не помнеше ясно. Гласът… гласът, който му говореше понякога и не можеше да разпознае му се струваше познат… Винаги го свързваше с Кулата. Беше му помогнал там и оттогава го напътстваше. Благодарение на този глас преживя Изпитанията.
Нямаше да оживее. Магическото превъплъщение, което беше осъществил, изтощи прекалено крехкото му тяло. Успя, но на каква цена!
Естетите го намериха увит в червената си роба да повръща кръв на стълбището им. Успя само да промълви името на Астинус и своето, след което изгуби съзнание. Когато се свести, видя, че се намира в студената, тясна монашеска килия и осъзна, че умира. Беше подложил тялото си на по-голямо натоварване, отколкото то можеше да понесе. Драконовото кълбо го бе спасило, но той нямаше вече сила да използва магията му. Думите на заклинанието бяха изчезнали от ума му.
„При всички случаи съм твърде слаб, за да контролирам огромната му сила, осъзна той. А разбере ли, че съм изгубил властта си, ще ме разкъса.“
Оставаше му само един шанс — книгите в голямата библиотека. Кълбото му беше обещало, че в тях ще намери тайните на древните могъщи магьосници, каквито вече нямаше вече в Крин. Може би така щеше да успее да удължи живота си. Трябваше да говори с Астинус. Трябваше да получи достъп до голямата библиотека, както беше изкрещял на безучастните Естети.
— Астинус ще те види — казаха те — тази вечер, ако има време.
Ако той имал време! Райстлин яростно изруга. Не, ако аз имам време! Чувстваше как песъчинките на живота изтичат през пръстите му и колкото и да се вкопчва в тях, не може да ги задържи.
Като го гледаха с нажалени очи и не знаеха какво да направят, за да му помогнат, Естетите му донесоха храна, но той не можеше да яде. Не успя да преглътне дори горещата билкова отвара, която успокояваше кашлицата му. Вбесен, отпрати идиотите вън от стаята, облегна се на твърдата възглавница и се загледа в слънчевата светлина, която пълзеше по пода на килията. Вкопчен в живота с последни сили, Райстлин си наложи да се успокои, защото знаеше, че трескавият гняв само ще го изтощи. Мислите му се отправиха към брат му.
Магьосникът затвори очи и си представи, че Карамон седи до него. Почти усещаше ръцете му да го подкрепят, за да може да диша по-леко. Вдъхваше обичайния му мирис на пот, кожа и стомана. Карамон щеше да се погрижи за него. Карамон нямаше да го остави да умре…
„Не, помисли сънено Райстлин, брат ми вече е мъртъв. Всички са мъртви. Какви глупаци! Трябва сам да се погрижа за себе си.“ Внезапно осъзна, че отново губи съзнание. Започна да се бори отчаяно, но битката беше обречена. С последно свръхусилие той пъхна ръка в джоба на робата си. Докато потъваше в мрака, пръстите му се сключиха около драконовото кълбо, смалило се до топче за игра.
Събуди се от звука на гласове и усещането, че в килията има някой. Райстлин изплува от дълбините на мрака и отвори очи.
Беше вечер. Червената светлина на Лунитари блестеше през прозореца и хвърляше алено отражение върху стената. До леглото му гореше свещ и на светлината й той видя двама души, надвесени над него. Разпозна в единия Естета, който го беше открил. А другият? Струваше му се познат…
— Идва в съзнание, Учителю — каза Бертрем.
— Така е — потвърди другият невъзмутимо. Наведе се и внимателно огледа лицето на младия магьосник, после се усмихна и кимна сякаш някой, когото отдавна е чакал, най-после е пристигнал. Погледът му беше странен и не остана незабелязан нито от Райстлин, нито от Естета.
— Аз съм Астинус — представи се той, — а ти си Райстлин от Солас.
— Така е. — Райстлин едва изричаше думите, а гласът му приличаше на крякане. При вида на Астинус гневът отново го връхлетя, защото си спомни безсърдечното му изказване, че щял да го види, ако има време. Докато го гледаше, усети, че изстива. Никога не беше виждал толкова студено и безчувствено лице, напълно лишено от човешки емоции и страсти. Лице, недокоснато от времето…
Райстлин шумно си пое дъх. Изправи се с мъка, подпомогнат от Естета, и погледна Астинус.
Забелязал реакцията му, хронистът проговори:
— Гледаш ме странно, млади магьоснико. Какво виждаш с тези зеници, подобни на пясъчен часовник?
— Виждам човек… който не умира — произнесе Райстлин, като болезнено се бореше да си поеме дъх.
— Разбира се, ти какво очакваше? — сгълча го Естетът и го намести по-удобно на възглавниците. — Учителят е описал раждането на първия човек в Крин и ще бъде тук, за да отбележи смъртта и на последния. Така ни учи Гилиън, Богът на Книгата.
— Вярно ли е това? — прошепна Райстлин. Астинус сви леко рамене.
— Моят живот няма значение, когато става дума за историята на света. Сега говори, Райстлин от Солас. Какво искаш от мен? Цели томове събития остават пропуснати, докато си губя времето в празни приказки с теб.
— Моля те… Умолявам те… за услуга! — Думите с мъка се откъснаха от гърдите на Райстлин и излязоха от устата му окървавени. — Животът ми… ще свърши… след часове. Позволи ми… да ги прекарам… в учение… в голямата библиотека.
Бертрем цъкна с език, притеснен от дързостта на младия магьосник и уплашено погледна Астинус. Очакваше с нетърпение унищожителния отказ, който щеше да заглади перушината на този нахален младеж.
Измина дълъг миг тишина, нарушаван само от затрудненото дишане на Райстлин. Лицето на Астинус не се промени. Най-после студено отговори:
— Прави каквото ще правиш.
Без да обръща внимание на шокирания вид на Бертрем, той се обърна и тръгна към вратата.
— Чакай! — хрипливо го повика Райстлин. Магьосникът вдигна треперещата си ръка, когато хронистът
