псувайки цветисто, се опита да задържи разхвърчалите се сметки. Най-накрая Танис успя да я тръшне зад себе си и в хана отново стана топло и тихо.
Съдържателят го видя да минава пред прозореца с наведена глава и развято от насрещния вятър наметало.
Още един човек наблюдаваше офицера. В мига, когато вратата се затвори, пияният драконянин се надигна и черните му, неподвижни като на влечуго очи блеснаха. Той стана от масата с бързи и сигурни движения, промъкна се безшумно до прозореца и се взря навън. Почака малко, после отвори вратата и също изчезна в бурята.
Ханджията го видя да поема след офицера и се загледа след него. Навън беше тъмно и ветровито, независимо че високите железни мангали, в които гореше смола, бяха запалени. Все пак му се стори, че офицерът зави по улицата, която водеше към центъра на града, а драконянинът го следваше, прокрадвайки се зад него в сенките. Ханджията поклати глава и събуди нощния дежурен, който дремеше на стола зад тезгяха.
— Имам чувството, че Господарката ще се върне тази вечер независимо от бурята — каза му той. — Събуди ме, ако дойде.
Потръпвайки, ханджията погледна отново в нощта.
— Всъщност — добави той — не ме буди.
Бурята принуди гражданите на Флотсам да си легнат рано тази нощ. Баровете, които обичайно работеха, докато зората с мъка проникнеше през мръсните им прозорци, бяха затворени и обезопасени срещу урагана. По улиците нямаше хора, никой не рискуваше да излезе заради ветровете, които можеха да повалят човек.
Танис вървеше бързо с наведена глава, като се придържаше близо до тъмните сгради, които го засланяха от силния вятър. Суграшицата болезнено щипеше лицето му. Той потрепери от студ и изруга металната броня, която плътно прилепваше към кожата му. От време на време хвърляше поглед назад, за да провери дали някой е проявил интерес от необичайната му разходка, но не различаваше почти нищо. Суграшицата беше толкова силна, че едва виждаше високите сгради. Не след дълго се вкочани от студ и вече не се вълнуваше дали някой го следва, или не.
Не беше дошъл отдавна във Флотсам — само четири дни, ако трябваше да бъде точен — и повечето от тях бе прекарал с нея.
Танис прогони тази мисъл от ума си и се взря през дъжда в уличните знаци. Смътно осъзнаваше къде трябва да отиде. Приятелите му бяха в някакъв хан на края на града — далеч от кея, далеч от кръчмите и бордеите. За миг се отчая и се зачуди какво ще прави, ако се изгуби. Не смееше да пита за тях…
Изведнъж го откри. Като се препъваше по пустите улици и се пързаляше по леда, той почти изхлипа от облекчение, когато видя табелата, люлееща се лудо от вятъра. Не си спомняше името, но веднага го позна — „Вълноломите“. Глупаво име за хан, помисли си той. Разтреперан от студ, Танис с мъка отвори вратата.
В това запуснато място нямаше нощен прислужник. На светлината на пушещия огън в мръсното огнище видя угарка от свещ, сложена на тезгяха, очевидно за удобство на посетителите, които се прибират късно. Ръцете му трепереха и той с усилие удари кремъка, запали свещта и тръгна нагоре по стълбите на слабата й светлина.
Ако се беше обърнал да погледне през прозореца, щеше да види една неясна фигура, сгушена във входа отсреща. Но Танис не се огледа, очите му бяха приковани в стълбите.
— Карамон!
Снажният воин моментално скочи и ръката му инстинктивно хвана меча, преди да погледне въпросително към брат си.
— Чух шум отвън — прошепна Райстлин. — Звук от ножница, която се търка в броня.
Карамон разтърси глава, опитвайки се да прогони съня, и стана от леглото с меч в ръка. Пристъпи тихо към вратата и стоя зад нея, докато долови шума, който беше събудил леко спящия му брат. Звукът от дрънчаща броня замря точно пред тяхната стая и Карамон видя слаб отблясък от запалена свещ под прага.
Стиснал меча си, той направи знак на брат си. Райстлин кимна и се притаи в сянката. Очите му бяха замислени. Опитваше се да се сети за подходящо заклинание. Близнаците работеха добре заедно, ефективното съчетание от магия и стомана сразяваше враговете им.
Светлината от свещта потрепна. Вероятно мъжът я прехвърляше в другата си ръка, за да извади меча си. Карамон бавно и тихо отмести резето на вратата. Почака миг, но нищо не се случи. Човекът се колебаеше, може би се чудеше дали това е стаята, която търси. „Съвсем скоро ще разбере“, помисли си воинът.
Той внезапно отвори вратата, сграбчи тъмната фигура и с цялата сила на мускулестите си ръце я тръшна на пода в стаята. Свещта падна и пламъкът угасна в разтопения восък. Райстлин започна да припява магическо заклинане, което щеше да обвие пленника им в материя, подобна на лепкава паяжина.
— Спри! Райстлин, спри! — извика мъжът. Карамон разпозна гласа, сграбчи брат си и го разтърси, за да наруши концентрацията му, необходима за заклинанието.
— Райст! Танис е!
Райстлин излезе от транса и ръцете му вяло се отпуснаха до тялото. После се закашля и притисна гърдите си.
Карамон го погледна разтревожено и понечи да отиде при него, но той го отпъди с движение на ръката. Едва тогава воинът се обърна и помогна на полуелфа да стане от пода.
— Танис! — извика той и почти му изкара дъха с възторжената си прегръдка. — Къде беше? Поболяхме се от тревога. В името на всички богове, та ти си премръзнал! Ела, ще разпаля огъня. Райст, сигурен ли си, че си добре?
— Не се грижи за мен! — прошепна магьосникът и се отпусна задъхан на леглото. В трептящата светлина на огъня очите му изглеждаха златни, когато погледна към полуелфа, който благодарно се сгуши пред пламъците. — По-добре извикай другите.
— Добре. — Карамон тръгна към вратата.
— На твое място бих се облякъл — отбеляза хапливо Райстлин.
Карамон се изчерви, върна се до леглото си и грабна кожените бричове. Обу ги, нахлузи ризата през главата си и излезе в коридора, като тихичко притвори вратата след себе си. Танис и Райстлин чуха как почука на вратата на хората от Равнините, резкия отговор на Речен вятър и забързаното, развълнувано обяснение на Карамон.
Полуелфът забеляза, че странните, златисти очи на магьосника са вперени в него и притеснен се вгледа отново в огъня.
— Къде беше досега? — попита Райстлин с мекия си, шепнещ глас.
Танис нервно преглътна.
— Плени ме един драконов господар — кача предварително подготвения си отговор. — Реши, че съм един от офицерите му и поиска да го придружа до войските, разположени извън града.
Трябваше да го направя, за да не предизвикам подозренията му. Едва тази вечер успях да се измъкна.
— Интересно — Райстлин сякаш излая думата.
— Кое е интересно? — погледна го остро полуелфът. — Никога преди не съм те чувал да лъжеш. Намирам го за… доста… забавно.
Танис отвори уста, но преди да успее да възрази, Карамон се върна, следван от Речен вятър, Златна Лупа и Тика, която сънено се прозяваше.
Варварката изтича при него и го прегърна.
— Приятелю мой! — каза тя прочувствено, притискайки го силно. — Толкова се тревожехме…
Речен вятър стисна ръката му и суровото му лице се озари от усмивка. Той внимателно издърпа съпругата си от прегръдките му, но само за да заеме мястото й.
— Братко мой! — каза Речен вятър на каешу, езика на хората от равнините и го прегърни силно. — Бояхме се, че си заловен! Мъртъв! Не знаехме…
— Какво стана? Къде беше? — питаше нетърпеливо Тика и се приближи, за да го прегърне и тя.
