Палечко, синът на сиромаха
Осетинска приказка
Живеел едно време един сиромах. Живеел бедно в края на селото. Тъй като бил много беден, селяните му предложили:
— Възлагаме ти да пасеш нашите гъски и телета, а срещу това ще ти даваме зърно, брашно и още нещо за ядене. Така ще можеш да се прехранваш.
Сиромахът се съгласил. Започнал да пасе гъските и телетата на селото. Срещу това му давали по една чаша зърно, брашно и той преживявал.
Минало известно време и ето че на стари години му се родило момче. Нарекли го Палечко.
Една вечер сиромахът докарал гъските в селото, прибрал се в къщи и уморено се тръшнал на стола.
Жена му го попитала:
— Какво става с теб, че толкова уморен седна на стола?
— Уморих се днес, защото телетата се разбягаха кое където види.
Като чуло думите на баща си, момчето в люлката внезапно се изпънало, продънило я и казало:
— Татко, ако дойда утре и аз с теб, ще ги пасем заедно.
Бащата и майката били смаяни:
— Какво е това? Дявол или човек? Едва вчера се роди, а днес вече продъни люлката си и дори заприказва!
— Защо се уплашихте толкова? — рекло им момчето. — Аз съм още малък! Разкажи ми как трябва да се пасат гъските и телетата, татко?
Баща му казал:
— Трябва да ги държиш заедно, за да не се загуби някое. Не бива да им позволяваш да се пръскат.
Сутринта бащата и синът му Палечко изкарали гъските и телетата извън селото. Там Палечко се втурнал в кръг около тях и не им давал да се тирват; макар и малко да се отдалечало някое животно, той така го удрял, че падало мъртво на земята. Така пасли стадото цял ден. Гъските и телетата все бягали насам-натам и Палечко ги изтрепал. В селото докарали съвсем малко. Селяните излезли да посрещнат стоката си и попитали стареца:
— Къде се дянаха нашите гъски и телета?
— Ей този пишман юнак беше с мен и ги изтрепа — казал бащата.
— Вече няма да ти даваме да пасеш гъските и телетата ни — казали селяните на стареца. — Синът ти ще ги изтрепе, ти трябва да го махнеш.
Но сърцето не позволявало на стареца да погуби сина си. Изкарал много дни в глад и немотия. На края решил все пак да затрие сина си. Поискал от съседите каруца и кон.
— Защо ти са конят и каруцата? — попитал го Палечко.
— Ще идем с теб на пътешествие — отговорил бащата.
Впрегнал коня в каруцата и поели с Палечко на пътешествие. Дълго пътували през степта и замръкнали на открито.
— Тук ще починем — казали те.
Спрели, огледали се и видели, че в далечината блещука огън. Палечко рекъл на баща си:
— Веднага ще донеса една главня оттам и ще си накладем огън.
— Тичай, жив и здрав да си!
Палечко се затичал към огъня. А нощем блещукането на огъня винаги ти се струва близко. Най-сетне той дотичал до това място и видял, че светлината иде от една могила. Нахълтал в могилата, а това било домът на седем братя великани. Седмината седели на една пейка.
— Добър вечер! — високо поздравил Палечко.
— Бъди здрав, бъди здрав, планинско птиче! — отвърнали му великаните. Настанили го да седне при тях. Пред тях над огнището висял котел с четири дръжки, в който се варял цял елен.
— Разръчкайте огъня под котела — казал най-възрастният великан.
При тези думи великаните трябвало да хвърлят в котела Палечко, те искали да го изядат. Ала Палечко сам скочил и подврял под котела цяла камара цепеници. Най-възрастният брат пак казал:
— Разбъркайте месото в котела!
Палечко скочил, издигнал свареното месо отгоре, а суровото пуснал на дъното. Направил всичко, както трябва, и седнал на мястото си. А котелът продължил да ври и кипи.
— Снемете котела! — сърдито се обърнал към братята си най-възрастният великан. Седмината великани скочили да снемат котела, но Палечко ги хванал за ръцете, не им дал дори да мръднат, станал и сам снел котела, който седмината нямало да могат да снемат. Започнал да вади парчета месо и да ги хвърля в коритото. Избрал мръвки и си говорел:
— Това — за татко.
Събрал една торбичка мръвки, дръпнал една главня от огнището и си плюл на петите, а великаните останали като вцепенени.
— Какво беше това чудо? — рекли си те. — На ръст не повече от юмрук, пък не ни даде на нас, великаните, да станем!
Те имали една-единствена сестра, която носела златните си къдрици в кошница.
— Засрамете се! — казала тя. — Великани сте, седмина сте, а не можахте да го задържите да ви стане брат!
А Палечко се върнал на мястото, където останал баща му, и повикал:
— Татко, татко!
Но тук нямало никого.
Бащата се върнал в селото и казал на хората:
— Погубих момчето си!
И се заел отново със същата работа, с която се прехранвал: започнал да пасе гъските и телетата на съселяните си.
След като не намерил баща си, Палечко се върнал обратно в дома на великаните. Те му се зарадвали и той заживял с тях. Денем великаните ходели на лов, вечер се връщали с дивеч. Така преживявали.
Веднъж Палечко погледнал през вратата и видял в степта нещо като връх на калпак.
— Какво е това, дето се вижда там? — попитал той великаните. Великаните отговорили:
— До нашия дом имаше един сребърен коневръз. Някой ни го отмъкна и го заби там. Отдавна се мъчим да го издърпаме, но все не можем.
Палечко завел великаните при коневръза. Накарал ги един по един да опитат силата си и да го извадят от земята, но те не успели. Тогава рекъл:
— Е хайде, опънете заедно!
Но и седмината не могли да го измъкнат.
Палечко сам се приближил до коневръза и го потеглил, но той не се помръднал. Потеглил го втори път — едва-едва се разклатил. Ядосал се, пипнал здраво и за миг го измъкнал. На мястото на коневръза останала дупка. Пъхнал ръката си в нея и извадил един златен пръстен. Натоварил коневръза на гърбовете на седмината великани, те го пренесли в къщи и го поставили на старото му място.
Великаните много обикнали Палечко и се грижели за него.
Веднъж той им съобщил:
— Напускам ви!
— Къде отиваш? Къде ще намериш по-добър живот? Какво не ти достига? — започнали да го разубеждават великаните.
— Татко ми каза да тръгна на пътешествие и аз отивам.
Не им се искало на великаните да ги напусне, но нищо не можели да сторят. Сестрата се скарала на братята си:
— Засрамете се, братя мои, щом не можахте да го задържите!
А Палечко вървял и вървял по пътя си и стигнал до едни гробища. Пътникът винаги се сгорещява, Палечко седнал в сянката на един паметник и се замислил:
— Този покойник, личи си, отскоро е тук.
В същия миг долетял един гълъб. Палечко седял в сянката на паметника и видял как гълъбът се
