Пейо Яворов
Гоце Делчев
Предговор1
Делото на Каравелова, Ботева и Левски, освобождението на целокупната българска родина чрез революция, беше осуетено, ако не случайно, поне твърде неочаквано. То се знае, апостолите на българската свобода не мислеха, че петвековния роб ще види боева сполука. Но те имаха пред вид сигурен политически успех.
Българското движение, оставено да се развива в еднъж усвоената посока, рано или късно би достигнало целта си. Мизия, Тракия и Македония в неразривно единство стъпка по стъпка напред биха получили самоуправление. Народът, изнесъл на плещите си трудната борба, горд в съзнанието на извършения подвиг, би знаел да цени благото на свободата. И нашето племе, свършило предварителната работа по формирането си като политическа единица, би се предало на тихо културно развитие като достоен член от семейството на културните човешки племена.
Обаче Русия, възползувана от смутовете в европейските турски области през нещастната 76 година, поиска да осъществи или поне в краен случай да приближи осъществяването на своите завоевателни намерения спрямо турското наследство. Тя обяви тъй наречената Освободителна война, която свърши с един съдбоносен за нас резултат — отечеството ни беше разкъсано на три части. И големия български въпрос остана да се развива при най-опаки условия, като се раздроби на сума по-малки въпроси, живи рани върху българския обществен организъм в цялост.
Ний само ще поменем досегашните съсипателни за народа лутаници на Мизия и Тракия, по-напред всяка отделно, а после съединени, и ще поговорим за областта, която биде оставена под непосредствено турско заповедничество.
Македония, онеправдана от европейската дипломация, протестира твърде смело: Джумайско, Малашевско и Разложко почти цели две години бяха в открито въстание2, Прилепско и Охридско, макар за по-кратко време, не останаха надире3. Но шепа хора не можеха да сломят волята на „седем краля“ — мъртвородения 23-и член от берлинските постановления хвърляше прах в очите на цял свят. Най-после те преклониха глава с вяра, че Русия не ще остави делото си наполовина и че „свободните братя“ все ще успеят при благоприятен случай да направят нещо. Прочее населението мирно помъкна стария хомот. И страната отново се превърна в театър на църковно-училищни трагикомедии. Разбира се, твърде случайните хайдушки вироглавства не заслужават внимание.
Тъй минаха ред години, десет и повече, в мъчителни очаквания, в празни сънища. През това време руското правителство употреби всички средства да покаже, че славянството и православието са две овчи кожи върху гърба на един хитър вълк. Официална България се луташе по кривите пътеки на дипломацията — и много естествено, вадеше очи, наместо да изпише вежди. Църквата и училището, при крайно влошеното икономическо положение на областта, губеха първото си обаяние. Наплодената интелигенция, лишена от какво-годе поле за културно приложение на силите си, не можеше да остане спокойна. Трябваше да се поеме знамето на старите български революционери и да се побие на македонска земя.
Трескавата бунтавна работа, която последва, направи от целия народ една могъща революционна организация. Решителната борба, която се поведе, направи от робската страна едно необозримо гробище на светци. Хиляди образи на загинали в цветуща младост ратници греят с непомрачимия блясък на едно безпримерно себеотречение, на едно беззаветно самопожертвувание. Между тях обаче винаги ще заема първо място ликът на човека, най-добра биография комуто един ден ще бъде пространната история на македонското революционно движение отначало досега. Името на тоя човек стои като заглавие на книгата ни.
Детство, юношество
Гоце (Георги) Николов Делчев е роден в гр. Кукуш (Източна Македония) през 1872 година, 23 януари. В зимното утро, когато бай Никола Делчев е отивал с гордо вирната глава и с особно юнашки завити мустаци към своята кючюкмахленска кръчма, сигурно е гадаел хиляди работи за бъдещето на явилата се подир две щерки първа мъжка рожба. Но през умът на шастливия баща едва ли е минувала някаква мисъл, че след години, старец вече, той ще се изправи пред кукушкия каймакамин и ще слуша: „Твоя син е най-големия враг на царщината; твоя син е главатар на всички комити; или ще ни го дадеш на ръка, или ще изгниеш в затвора.“ И стрина Султана, обиколена от бъбриви варошанки4, дослушвайки благопожеланията им да види синови чада в широката си къща, надали е разказвала лоши сънища за безкръстен гроб, каквито подир време поръчваше да разкажат на възрастння син, бог знай де залутан.
Гоцевото детинство минува, разбира се, без твърде сложни грижи за възпитание и пр. нови работи у нас. Той расте под своеобразната строгост на баща си и под прекалената благост на майка си — расте при домашни обстоятелства, които в нашия живот заедно с пияната улица и с гламавото училище могат само да похабят едно дете. Но бог не оставя избраниците си на произвол в кривините на света, той сам ги ръководи. — „Строгия“ бай Никола, който иска с едно негово покашляне от улицата „цялата къща да бъде на крак“, не направя от малкия Гоце някой треперко. Еднъж разсърдения домакин подига ръка върху кой знае в какво провинилата се домакиня; петгодишния син, обикновено доста кротък, се хвърля между скараните родители с молнии в очите и заставя баща си да прехапе устни. — Мекосърдечната стрина Султана, която припада от всяко малко неразположение на жадената рожба, която се мъчи да удовлетворява и най- фантастичните дощевки на своя „цар над царете“, не направя от него един разглезен прокопсаник. Еднъж тя праща Гоця да изкара по махлата на паша една болна овца, която бай Никола, между другото и скотовъдец, бил докарал от стадото у дома си, за да бъде по-добре наглеждана. „Царят над царете“ възсяда болното животно и тъкмо по царски, придружен от цяла свита босоноги сополановци, тръгва да обикаля града. Най- после „конят“, влачен от едни, тласкан от втори, пада и умира. Виновника претърпява едно ужасно наказание; ако не е била отчаяната майчина защита, той едва ли не щял да бъде обесен с главата надоле. Но седемгодишния Гоце, обикновено дотолкова самолюбив, щото плаче дори от един крив поглед, съзнаващ вината си — не охва даже.
Все таки, ако един баща и една майка непременно дават в наследство на своите чада по някаква част от онуй, което се нарича добър или лош капитал на душата, Гоце дължи на родителите си немалко нещо — Никола Делчев е познат в Кукушко с твърде юнашки наклонности; и днес, на стари години, той се носи като истински „бабаит адам“5. Неговия половинаршинов пюскюл на феса е пословичен в околността; неговите нашарени с гайтан потури са приказка на всички; неговото ходене с широко размахани ръце и сега не дава мир на градския ковашки свят. По една или друга причива юначеството на бащата се изчерпва само с юнашка външност и с юнашка дума. Но синът беше взел неговия дух без декламацията и в детинство се връщаше от махленските бойни полета ту с пробита глава, ту с навехнати ръце, а двадесет и пет годишен той стана херой на общенародна легенда. Султана Делчева е позната като жена с добро и „милозливо“ сърце. За укор на своя твърде стипчив къщовник тя се ползува с особна популярност между кукушките бедни. И синът беше взел от нея чувството на едно възвишено съчувствие към всички страждущи. В детинство Гоце облачаше с великденското си „либаденце“6 разни циганчета, а подире, тридесетгодишен, той сложи глава за благото на два милиона хора.
Ако средата, от която човек добива най-ранна представа за широкия божи свят, ако тая среда непременно туря свои белези върху душевния наш образ, Гоце може би дължи нещо и на родния си град. Кукуш в противоположност на повечето македонски градове може да се нарече чисто български. При неговите две хиляди български къщи едва има и стотина турски.
Българите са твърде благосъстоятелнн и турците, в мнозинството си бедни, поминуват с работа край тях. Така щото Гоце нямаше като дете непосредствени впечатления от натискът на владетелното племе. Той беше чувал само изобщо за турските неправди, колкото да знае, че на света има силни и слаби, че силните господаруват над слабите и че следователно ще бъдеш добре, ако се усетиш силен и поведеш борба. Донегде затова може би Гоце нямаше по-сетне оная злоба към турчина, която винаги характеризира
