Пейо Яворов
Забравена
Етюд
Грейна, трепна и залезна
вечерна звездица;
неживяла — и зачезна
галена Милица…
Висината потъмняла —
було на звездица!
В що нерадост е видяла
хубавица?
Ако има негде птичка
в клетка позлатена,
още рожбица едничка
с прах неопрашена,
ето нея!… Тя — благатка
на земята наша,
тя — за майка и за татка
цвете в чаша.
Ако бъде самовила
чемерна магия
или млада подлудила
грешник и светия,
то Милица — право, ей я
небо-сън изгора,
дето няма като нея
нигде втора.
Пак. И залъгалка блага
и лекарство сяко,
а да може — не помага
и от пиле мляко. —
„Мила, Мила!…“ — „Нищо, мамо,
остави ме, татко!“ —
Инак беше, инак само
как за кратко!
Пяха и петлите втори;
и зора се вече пука;
свещ зад момини прозори
на догаряне блещука…
В рай-гнездце сама Милица
още бди: скръбта змеица —
в сладък час горчива среща,
у дома си в къща чужда
шепне думица зловеща
и съня страхлив прокужда.
И свещта ту любопитно
в ненагледен стан се взира,
ту възтържно ситно-ситно
запламти… На крепка мира
тънка риза е покрила
жива прелест… Къдра свила
волем си почива — ето
въз плещите мрамор бели.
А ръчицата, крачето —
слънце, месец са огрели…
Под три ката низ бисери
на лебедената шия,
неспокойна гръд трепери
и вълнува се: гори я
пламък на копнежи скришни:
оня, който в двете вишни,
в устниците сочни блика;
оня, който грей в пожара
на странички дивна лика
с половинките от нара!
Ала нощ е отразена
в замъглените очици.
И росица замразена —
сълзи светят на ресници…
Леком трепне тънка вежда
и на хвръкнала надежда
сенчицата мимолетна
по чело се мерне бърже,
тъй — на миг… И жал заветна
пак си нишката завърже.
Чак при облаците горе.
под небето,
сив сокол, гидия лиха,
вил се гордо. А в полето,
сред цветята — яребица…
Отвисоко
рейнал поглед нашироко,
кръг по кръг сокол извива;
а на пъстра яребица
сърчицето й отива…
