…Кипи вълната буйно ядна,сигнал разбуди шумний ек —корабът спря и котва падна,водата плисна в стръмний брег.Какво привлича днес тълпата?На този бряг защо седи?Защо със важност на лицатасе стража ред по ред реди?Корабът спря. — Глуми, тесни сетълпата шумно нанапреди грубий стотник в яд беси се:„Назад! Гяури! Мирно, ред!…“Звънят вериги; с гордост хладнавървят в стена от щиковена майка вечно клета страднанай-верните й синове.Нещастни гости!… С шопот страненги тях посреща пъстрий сбори с любопитство в жар разпаленна тях се впива всеки взор.Крещят заптиите ядливо:„Чабук!…“ Гърми и хула зла,пак те — те тихо мълчеливовървят с наведени чела.Не, хула тях ги не смущава, —не са от тоя вече свят, —презренье хладно отразявав[ъв] техний поглед свой печат.И в твърдий ход личи съзнаньена страшний край, но не и страхпри мъки с адско изпитаньене чу палачът стон от тях!О, мъки! Мъки колко бяха!А що е турския затвор?Те жар, желязото търпяха,търпяха жажда, глад, укор!Кои са те? — На север тамоот този остров има край,риданье дето чуй се само, —с тъма покрит е земен рай.Обилност, спорност небесатадаруват щедро там всегда;просторни, красни са полята —злато е в всеки ред бръзда…С цветя се кичат долините —прохлада в тях е с аромат,велики, дивни планинитезараждат влага благодат.В долчинка всяка бъбли мирнопрохладен бистричък ручей;заран и вечер вред безспирносе чуе — птичка сладко пей.Ала… ала пак громко честоразнася вопъл горский ек! —Живей там племе най-злочесто,живей в вериги там човек.Не блесна щастье, не и песнив страна таз райска днес звучат —вълци вилнеят вредом бесни,стенанья робски там ечат.Каприз безбожен на съдбата:под тия светли небесае смесен мракът с светлината,с калта — кристалът — Чудеса!