На родоските заточеници

Пейо ЯворовНа родоските заточеници

…Кипи вълната буйно ядна,
сигнал разбуди шумний ек —
корабът спря и котва падна,
водата плисна в стръмний брег.

Какво привлича днес тълпата?
На този бряг защо седи?
Защо със важност на лицата
се стража ред по ред реди?

Корабът спря. — Глуми, тесни се
тълпата шумно нанапред
и грубий стотник в яд беси се:
„Назад! Гяури! Мирно, ред!…“

Звънят вериги; с гордост хладна
вървят в стена от щикове
на майка вечно клета страдна
най-верните й синове.

Нещастни гости!… С шопот странен
ги тях посреща пъстрий сбор
и с любопитство в жар разпален
на тях се впива всеки взор.

Крещят заптиите ядливо:
„Чабук!…“ Гърми и хула зла,
пак те — те тихо мълчеливо
вървят с наведени чела.

Не, хула тях ги не смущава, —
не са от тоя вече свят, —
презренье хладно отразява
в[ъв] техний поглед свой печат.

И в твърдий ход личи съзнанье
на страшний край, но не и страх
при мъки с адско изпитанье
не чу палачът стон от тях!

О, мъки! Мъки колко бяха!
А що е турския затвор?
Те жар, желязото търпяха,
търпяха жажда, глад, укор!

Кои са те? —
                На север тамо
от този остров има край,
риданье дето чуй се само, —
с тъма покрит е земен рай.

Обилност, спорност небесата
даруват щедро там всегда;
просторни, красни са полята —
злато е в всеки ред бръзда…

С цветя се кичат долините —
прохлада в тях е с аромат,
велики, дивни планините
зараждат влага благодат.

В долчинка всяка бъбли мирно
прохладен бистричък ручей;
заран и вечер вред безспирно
се чуе — птичка сладко пей.

Ала… ала пак громко често
разнася вопъл горский ек! —
Живей там племе най-злочесто,
живей в вериги там човек.

Не блесна щастье, не и песни
в страна таз райска днес звучат —
вълци вилнеят вредом бесни,
стенанья робски там ечат.

Каприз безбожен на съдбата:
под тия светли небеса
е смесен мракът с светлината,
с калта — кристалът — Чудеса!