— Коцкар!…
Ние спим, протегнали измокрени нозе към огнището. Насъне аз чувствувам силна болка в нещастната си лява нога. Но тоя път безпокойството е доле. Огъня не само изсуши, но и спържи цървула ми. Аз се понадигам в просъница и протягам ръка. Тук, там — най-сетне намирам кукичките, развивам вървите и захвърлям изутия цървул. Почти успокоен, аз заспивам отново. Но сутринта, като се изправих, ногата ми бе обута. Щом я видях, тя пак ме заболя. А Георги Данчев, варненец, бивш юнкер, търсеше цървула си по всички ъгли:
— Гледай, гледай. Кога съм го изул!
Ние бяхме разменили нозете си, но не разменихме и съдбите си. Защото подир няколко дни аз бях пленен от „върховисти“ и после освободен. А подир месец, също тъй заловен, Георги бе съсечен. Разменихме нозете си — да бяхме разменили нещо повече! Впоследствие другари бяха почнали да се удивляват на моя „зар“. Най-голямата опасност се превръщаше край мене в щастливо приключение…
Като свършвам хрониката на тоя ден, аз тряба да представя на читателите си един другар, когото поменах негде по-горе. Тряба да направя това, защото съм го обещал. Другаря беше чул от по- интелигентни другари, че аз съм пишел „книги“ И той питаше:
— А, яхо, ке пишуваш ли и менека у некоя история?
Прочее, имам чест: капитан Павле или Павле-кап’тан! Роден е негде в Ениджевардарско и наглед няма повече от 37–38 години. Глава конска, с червена хахамска брада, но почти без мустаци. Телосложение на козел през гладна зима и ръст по-долу или по-горе от среден, според опасна или безопасна минута. Павле е започнал своята кариера като лют харамия, достига главатарско звание и получава титула „каптан“. Явява се обаче революционната организация, главите на харамиите почват да падат и някои от тях побързват да станат „народни“. Така Павле-кап’тан минава под заповедите на „даскалите“, проклинайки ги в душата си, че му са отнели „хлеба“.
Той влазя като редник в ениджевардарската чета и тръгва из околията — всякога ропотен, че няма поне да коли, да коли…
От това време е останал да се разказва един-единствен подвиг на капитанина. Четата огива по работа в някое село. Стопанина на къщата, в която били настанени четниците, се оплаква, че баща му, стар свещеник, лежи в полусъзнание вече месеци наред:
— Дано умре по-скоро; измъчихме се!
Павле-кап’тан излазя тихичко навън и се показва на вратата, дето болния лежал сам, повален от апоплексия. Застава Павле на Прага и улавя дългата си калъчка смъкната от някой убит турски заптия:
— Брр! — пръхти той с уста, както пръхтеше всякога, за да внуши страх, и потегля калъчката една педя навън.
Попа трепва изненадан и гледа умолително.
— Бррр! — пръхти Архангел-Гавраил още веднъж и измъква калъчката дополовина.
Попа прави уплашено движение, сякаш би желал да бяга.
— Брррр! — гърми душегубеца трети път и изважда калъчката цяла.
Попа, неподвижен толкова време, подскача от мястото си, но душата му изпреваря да отлети. И нашия херой се връща при сина:
— Оди, яхо, оди гледай, па дай муждето!…
— Така скитва Павле-кап’тан една-две години, додето се наслушва от ходили другари за чудесата в свободно „Бугарско“. Той почва да куцука от „ревматизъм“, вечния четнишки предлог, и получава „безсрочен отпуск“ или уволнение „по временна негодност“. Но няколко гладни интернирвания по четирите краища на България изцеряват ревматизма — и ето капитанина назад, в неособно капитански каяфет. Той е облечен с демикотонена антерия и арнаутски чешири, с пристегнат виненоцветен пояс. Черна „китена“ шапка с високо дъно, прилична на фес, едва се крепи на грамадната му глава На шапката лъщи жълто металическо лъвче, откраднато от някой „върховист“ по софийските ханища, защото нашите чети нямаха никакви патриотически знаци. Два реда патрони, кръстосани на гърдите, и трети ред върху пояса грееха от чистота като три златни змии. Но горната дреха — ох, тя една компрометираше всички изредени хубости! Кепетата бяха твърде малко и Павле, в очакване да бъде снабден по-късно, носеше дълго черно палто или по-право, остатъците на нявгашно палто. Тия остатъци се състоеха от два ръкава, съединени с един продупчен гръб, плюс няколко парцала, виснали отпред…
Спрем ли в някое село и отпочинем ли добре, Павле-кап’тан седне насред стаята по турски, сложи дълга мартина в полата си, опре дясна ръка върху коляно — с лакът навън, по бабаитски — и заситни тънко-тънко на някакъв хороводен манер:
И сетне отвръща с дебел глас, като че подражава мечешки рев:
И добавя: — малешовски-и, — защото голяма част от присъствуващите ще останат в Малешевско.
Сетне за булката:
И удря приклада на пушката си.
Сетне за сестрата:
На тая дума песента се прекъсва с дълбока въздишка. Певеца се обръща към най-близкия слушател:
— Калъчка… я без калъчка и без рувел, я съм чуляк без ръце, ях о!
Калъчка никой не носеше и Павле нямаше кому да завижда, но неколцина тровеха душата му с револверите си. Той отпущаше глава и дълго мълчеше, унесен в някакъв харамийски сън, за да направи ненадейно движение, като че вади калъчка да умори десет попа:
— Брр!… бррр!… брррр!…
А нощем, когато се движехме в по-широка пътека, Павел излазяше отстрана с кривната шапка и
