то, та сякаш попадна в приказен дворец.
— Ах! — въздъхна възхитено тя.
— Ей, неканената, коя си ти? — запита я изненадано Младежа.
— Сълзичката съм.
— И да си предрешено дяволче, ще те открия. Имам вълшебна пръчица, с която мога да стигна и звездите, и прашинките.
— Роди ме тъгата на едно момиче. Иска да стигне ей тази, едрата звезда, грейнала над тъмния гръб на планината.
— Щом си родена от тъга, истинска си — рече Младежа и не я прогони.
Какво си шепнаха, те си знаеха. Току един ден решиха да отведат Единствената на звездата й.
Младежа възседна гърбачката и с бързината на слънчев лъч стигна чудната долина, с чудния замък, с красавицата и чудната й дарба.
— Какво дириш тук — посрещнаха го сърдито пазачите.
— Ще отведа господарката на звездата й.
— Ха, ха, ха — изсмяха му се те.
Пък и като че ли имаха право. Той не беше с нищо забележителен.
На едното си рамо носеше торбичка с храна, на другото мех с вода, в ръцете си — гърбачката. Не можеше и да се мисли, че с тях ще се издигне до звездата. Чудеха се как е успял да достигне замъка.
— Нещото окриля ли се от сърцето, сторва истински чудеса — отвръщаше им Младежа.
Пазачите го хулеха, че е измамник, той се усмихваше. Заканваха му се, а той пак се усмихваше. И това беше едно чудо.
Как да е, пуснаха го в замъка. Говориха си с Единствената. Но никой не научи какво. Скоро Единствената и Младежа с торбичката за храна и мяха за вода яхнаха гърбачката. Чу се като да бръмчи пчеличка и се откъснаха от мраморното стълбище на замъка.
Да полетят само с една пръчка! Беше наистина голямо чудо. И хората вярваха, че не може да има по- голямо чудо от това.
Най-много се зарадва Дарбата. И тя попита Младежа: какво ще прави, като го дари с безсмъртие.
— Както и преди, свирки за децата.
— Благодаря — задъхано изшептя Дарбата. — Струва си да бъдеш възторжен, млад, безсмъртен.
Единствената ги слушаше, но не ги разбираше. Младежа ще получи безсмъртие, и пак ще прави свирки, но запита за друго.
— Не — отвърна той.
Единствената се замисли:
— Щом не мога сама да отлетя до звездата, не съм Единствена — и погледна по-ласкаво Младежа.
Той вече не се усмихваше.
— Какво ти е? — запита го Единствената.
— Трябва да спрем. Вълшебната пръчица трябва да си почине.
— А нали тя затуй е вълшебна — да не се изморява.
— И най-голямото вълшебство трябва да се поддържа, да се храни.
— Как да поддържаме нашата вълшебна пръчка? — разтревожи се Единствената.
— Ще спрем на върха и ще й кажем, че й вярваме, сигурни сме, че тя ще ни отведе до твоята звезда. Вълшебствата се хранят с вяра. И за да ни служат, трябва да им вярваме.
— Добре тогава.
Младежа и Единствената полетяха към най-високия връх на планината. Той се показа като остров над мъглите, огрян от слънцето, но студен и пустинен. Двамата се спуснаха към него. Но там, дето можеха да се задържат, имаше гнездо с току-що излюпени орлета.
— Не, не! Не спирай — помоли се планината. При мене освен ветровете и облаците никой друг не идва. Само орлицата ме зачете. Сви си гнездо с орлетата си и ми дават живот.
— По-бързо! Времето не чака — ядоса се Единствената.
— Спрем ли, ще смажем орлетата.
— Не спреш ли, ще загубиш безсмъртието си — прекъсна го Единствената.
Младежа помисли, помисли, но не за дълго. Не спря на голия връх, не смаза орлетата.
— Благодаря ти — поздрави го върхът.
Гърбачката с радостен бяг полетя към долината. Само след миг Младежа остави Единствената там, отдето я взе — върху мраморното стълбище на двореца й. А той, щастлив, че не го помами безсмъртието и не смаза орлетата, забърза към къщичката си, да прави свирки за децата.
И това май че беше най-голямото чудо, което можеше да се случи в чудната планина, в чудната долина.
Информация за текста
© Митко Яворски
Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008
Издание:
Приказки от български писатели
Издателство „Български писател“, 1981 г.
c/o Jusautor Sofia
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9163]
Последна редакция: 2008-09-08 08:00:00
