зачакал.
А двамата по-големи зетьове ловували цял ден без никаква сполука, препускали напразно из гората и срещнали там Арслан. Ала те не го познали в ловеца със златните дрехи, поклонили му се доземи и започнали да го молят за еленово месо.
— Ще разделя лова си с вас — казал Арслан, — но срещу това ще ударя личния си печат на гърба на единия от вас.
Какво ще правят! По-младият от зетьовете се съгласил и Арслан му ударил клеймото си на гърба. В замяна на това дал парчето еленово месо, намазано с жлъчка.
Зетьовете занесли месото на хана, но то било толкова горчиво, че щом само го опитал, ханът взел да плюе и да вика. Казвал, че зетьовете искат да го отровят и да седнат на престола.
Скоро се върнал и Арслан. Той слязъл от коня в полето, отскубнал снопче козина от лъвицата и пуснал приятелите си да играят през седем планини, а сам отново си облякъл дрипите, качил се на старата кранта и поел към хана.
Ханът не искал и да чуе за месото, набавено от омразния му дрипльо. Ала жена му го склонила. Отстъпил на молбата й и еленовото месо му се сторило толкова вкусно, че лакомо го изял.
Но ханът не оздравял, както обещавали лекарите. Станало му още по-зле и тогава най-старият и опитен доктор в страната казал, че само лъвско мляко може да излекува хана.
Ханските зетьове отново се стегнали за лов и взели със себе си по четиридесет конника. Арслан пак помолил жена си да му поиска оръжие и кон.
Излязъл Арслан извън града, запалил снопчето лъвска козина и лъвицата начаса се явила при него.
— Какво искаш, господарю? — попитала тя.
— Повикай коня ми — отговорил Арслан — и ми дай млякото си.
Лъвицата му дала млякото си и той го налял в две гърнета. В едното някога имало оцет и млякото веднага се пресякло. След това Арслан се преоблякъл с нови златни дрехи, препасал ново златно оръжие и поел натам, където ловували ханските зетьове.
— Какво има в гърнетата ти? — попитали те, без да познаят Арслан.
— Лъвско мляко.
— Дай ни едното гърне!
— Ще ви го дам — отговорил Арслан. — Само че срещу това ще ударя личния си печат на гърба на единия от вас.
Ударил клеймото си на гърба на по-големия зет, дал им гърнето с прокисналото мляко и препуснал надалеч.
Ханските зетьове забързали към града и занесли на болния дългоочакваното лекарство. Ханът опитал млякото.
— Кисело — рекъл той и изпъдил зетьовете си от двореца.
В това време Арслан пуснал приятелите си да играят през седем планини, преоблякъл се с дрипите, качил се на старата кранта и бавно поел за двореца.
Ханът опитал сладкото лъвско мляко, донесено от Арслан, и веднага оздравял. По случай голямата радост наредил да повикат най-младия зет.
— Излиза, че ти не си толкова лош, както мислех — казал ханът. — Каква награда искаш?
— Нищо не искам! Дай ми само двамата ми слуги, които стоят до трона ти.
— За какви слуги говориш? — учудил се ханът. — Тук стоят моите зетьове.
— Нека си покажат гърбовете — казал Арслан.
Ханските зетьове се принудили да си покажат гърбовете и всички видели на тях личния печат на Арслан.
Оттогава Арслан престанал да крие красотата и храбростта си.
Нека сега Арслан живее добре и щастливо, а ние в това време ще видим какво е станало с брат му Батър.
Батър обикалял по земята да търси Арслан.
Ходил в двореца на Черния магьосник, но не намерил там брат си. Тръгнал по същия път и срещнал същия човек, който му казал същите думи: „Ще минеш край един ручей. Топни пръста си в него.“
Навлязъл в същата гора и срещнал същата лъвица. Братята си приличали като две бобени зърна; лъвицата помислила, че това е Арслан и попитала:
— Къде е лъвчето ми?
— Избяга — отговорил Батър и лъвицата му дала друга своя рожба.
Взел лъвчето, тръгнал нататък и срещнал същата орлица. Орлицата го сметнала за Арслан и попитала:
— Къде е птичето ми?
— Отлетя — отговорил Батър и орлицата му дала друго орле.
После той умил косата си във вълшебния ручей, а след това гривата и опашката на вихрогона си.
Пътувал, пътувал… Пътувал денем, пътувал нощем и стигнал до града, където живеел брат му Арслан.
Арслан бил на лов и ханската дъщеря посрещнала Батър. Искала да му помогне да свали оръжието си, но Батър се разсърдил и рекъл:
— Коя си ти, жено, и какво искаш от мен?
С тези думи отминал, а пък Арслановата жена горчиво заплакала. Не разбирала защо мъжът й говори с нея като с чужда.
Когато си дошъл от лов, Арслан заварил жена си в сълзи.
— Самият ти ме обиди и още питаш! — отговаряла на въпросите му тя.
Учудил се Арслан и дълго се мъчил да отгатне кой може да бъде човекът, който толкова прилича на него, че измамил дори жена му.
Разгневен, Арслан грабнал стрелите и лъка и тръгнал да преследва оскърбителя.
Срещнал Батър в гората и макар че и той, и конят му, и орлето, и лъвчето били точно такива, като на Арслан, заслепеният от гняв Арслан не се досетил кой е конникът. Опънал лъка и убил Батър.
А когато го убил — разбрал, че това е любимият му брат, хвърлил се върху него и горчиво заплакал.
Както скърбял за брат си, видял през сълзи как иззад един камък изтичали две мишлета, които си приличали едно на друго като две грахови зрънца, и се сборичкали. Борбата завършила с това, че едното мишле паднало мъртво. Тогава другото се разтичало наоколо и накъсало някакви тревички. Турило ги върху раната на убитото мишле, а след това му дало да ги помирише. Мъртвото мишле веднага оживяло, кихнало и двете избягали зад камъка.
Зарадвал се Арслан, накъсал от същата трева, турил върху раната на брат си, а след това му дал да помирише. Батър кихнал, протегнал се и станал на крака. Братята се прегърнали, силно се целунали и тръгнали към къщи.
Там направили пир и този пир продължил три месеца. Аз също им гостувах и те ми подариха един бърз кон.
Препуснах на коня и дойдох при вас да ви разкажа тази приказка.
Информация за текста
© 1976 Иван Троянски, превод от руски
Сканиране: Boman, 2010
Редакция: Alegria, 2010
Издание:
Кавказки народни приказки
Издателство „Георги Бакалов“, Варна, 1976
