Уилям Питър Блати
Заклинателят
Разширено и ревизирано издание
От преводача
Неведнъж ме питаха: защо „Заклинателят“? Защо не „Екзорсистът“, както е оригиналното заглавие?
Ако ставаше дума за нова книга — точно така бих постъпил. Още повече, че екзорсизмът не е просто заклинание, а сложен църковен ритуал за прокуждане на злите духове. „Екзорсистът“ би било най-точно.
Но книгата е позната отдавна на българския читател и не исках да създавам впечатлението, че става дума за нещо ново. Онзи, който посегне към книгата, трябва да знае, че става дума за творба, създадена преди четири десетилетия и потресла целия свят със своя свиреп драматизъм.
И все пак… онова, което казах по-горе, не е съвсем точно. Защото въпреки огромния успех на книгата, авторът Уилям Питър Блати е поискал за юбилея да предложи едно обновено и обогатено издание, което ще изненада и онези, които са чели предишното. Образите в „Заклинателят“ днес са много по-ярки, постъпките им — много по-логични и разбираеми, а ужасът — по-остър от когато и да било.
Впрочем за ужаса.
Да, в много отношения „Заклинателят“ е вледеняващо четиво, застанало наравно с шедьоврите на такива класици на ужаса като Х. Ф. Лъвкрафт, лорд Дънсани и Стивън Кинг. Но е и много повече — жива, пълноценна литература за доброто и злото, за човешкия дълг, за съмненията, вярата и саможертвата. Прелиствайки забързано страница подир страница, аз обикнах и отчаяната майка Крис Макнийл, и шегобиеца отец Дайър, и трогателно досадния детектив Киндерман… но истински се възхитих от мъжествения свещеник Деймиън Карас — измъчван от колебания, с разклатена вяра, но готов да заложи на карта живота и душата си, за да спаси едно дете. Истински душевен пастир и истински човек, за когото би могло да се каже:
Повече от това едва ли бих могъл да добавя. Ще го добави самата книга за онези от вас, които я разлистват за пръв път, както и за онези, които ще преоткрият с удоволствие новото й богатство.
На Джули
А когато излезе [Иисус] на брега, срещна Го от града някой си човек, който от много години имаше бесове… понеже от дълго време го мъчеше; тъй че го връзваха с вериги и окови… но той разкъсваше оковите…
Иисус го попита и рече: как ти е името?
Той каза: легион.
ДЖЕЙМС ТОРЕЛО: Закачиха Джаксън на оная кука за месо. Беше толкова тежък, че я изкриви. И вися там три дни, докато пукна.
ФРАНК БУЧЕРИ (киска се): Джаки, трябваше да го видиш. Като слон беше, а когато Джими го мушна с онзи електрически прът…
ТОРЕЛО (развълнувано): Мяташе се на куката, Джаки! Плиснахме го с вода, за да минава по-добре електричеството, и как закрещя…
Няма друго обяснение за някои от деянията на комунистите. Например свещеника, в чийто череп забили осем гвоздея… Или седемте момченца и техният учител. Когато нахълтали войниците, те се молели на Всевишния. Един войник измъкнал щика си и отрязал езика на учителя. Друг взел клечки за хранене и ги забил в ушите на седемте деца. Как да тълкуваме подобни случаи?
Дахау.
Аушвиц.
Бухенвалд.
Пролог
Северен Ирак…
Жаркото слънце изцеждаше едри капки пот от челото на стареца, но той обгръщаше с длани чашата горещ сладък чай, сякаш искаше да ги стопли. Не можеше да прогони тягостното предчувствие. То лепнеше по гърба му като студени мокри листа.
Разкопките бяха завършени. Могилата бе преровена слой подир слой, съдържанието й — проучено, описано и изпратено: мъниста и медальони, гравирани плочки, фалически символи, каменни хавани, зацапани с охра, гледжосани грънци. Нищо изключително. Асирийска кутия за тоалетни принадлежности от слонова кост. И човек. По-точно човешки кости. Крехки останки от космическото страдание, които някога го караха да се пита дали материята не е самият Луцифер, дирещ пипнешком път да се завърне към Бога. Ала сега знаеше, че не е така. Ароматите на лакрица и тамаринд привличаха погледа му към маковите ниви по хълмовете; към равнините, обрасли с тръстика; към неравния каменист път, устремен главоломно към ужаса. На северозапад беше Мосул; на изток — Ербил. На юг — Багдад, Киркук и огнената пещ на Небухаднезар.
Той раздвижи крака под масата пред самотната крайпътна чайхана и се вгледа в зелените петна от трева по обувките и омачканите бежови панталони. Отпи от чая. Разкопките бяха приключили. Какво започваше? Той внимателно разчисти мисълта като току-що извлечена от пръстта находка, но не успя да я проясни.
Откъм чайханата някой изхъхри — съсухреният собственик се тътреше към него, вдигайки облачета прах с руските си обувки, които носеше подпетени като чехли.
—
Мъжът в бежово поклати глава, гледайки напуканите обувки без връзки, гъсто облепени с остатъци от житейските мъки. Градивният елемент на Вселената, лениво помисли той, материята; и все пак в крайна сметка някак стигаме до духа. За него духът и обувките бяха само аспекти на нещо по-дълбоко, нещо първично и напълно различно.
Сянката се измести. Кюрдът чакаше търпеливо като стар дълг. Старецът в бежово вдигна поглед към влажните му белезникави очи, чиито ириси сякаш бяха покрити с ципа от яйчена черупка. Глаукома. Някога не би могъл да хареса този човек. Той извади портфейла си и бавно затърси монета сред оръфаното и смачкано съдържание: няколко динара; иракска шофьорска книжка; избеляло пластмасово католическо календарче отпреди дванайсет години. На обратната страна имаше надпис: КАКВОТО ДАВАМЕ НА БЕДНИТЕ, ТОВА ОТНАСЯМЕ В ГРОБА. Той плати чая, оставяйки петдесет фила бакшиш върху напуканата маса с цвят на печал.
Тръгна към джипа си. Звънкото щракане на ключа в стартера проряза тишината. Старецът застина за миг и унесено се загледа напред. В далечината, обгърнат от мараня и сякаш увиснал като остров в небето, се извисяваше хълмовият град Ербил, чиито плоски покриви се рееха сред облаците като порутена, кална благословия.
Хладните листа полепнаха още по-плътно по гърба му.
Нещо чакаше.
—
Прогнили зъби. Широко усмихнат, кюрдът му махна за сбогом. Човекът в бежово подири топлина в дъното на душата си и намери сили да отвърне на жеста с измъчена усмивка. Но щом обърна глава, усмивката му изгасна. Той включи двигателя, рязко направи обратен завой и пое към Мосул. Докато джипът набираше скорост, кюрдът стоеше, гледаше го и сърцето му се свиваше от странното чувство, че е загубил нещо. Какво бе изчезнало? Какво бе усещал в присъствието на непознатия? Нещо като безопасност, припомни си той; чувство за закрила и дълбоко удовлетворение. Сега това чувство се смаляваше в далечината заедно с чезнещия джип. Обзе го странна самота.
Към шест часа и десет минути прецизната инвентаризация бе завършена. Музейният отговорник по старините в Мосул, стар арабин с провиснали бузи, грижливо дописваше последния ред в дневника върху бюрото си. Докато потапяше писалката в мастилницата, той спря за момент и вдигна очи към своя приятел. Човекът в бежово изглеждаше унесен в мисли. Стоеше до масата с ръце в джобовете и гледаше надолу, сякаш се вслушваше в сухия шепот на миналото. Заинтригуван, служителят продължи да го гледа още няколко секунди, после пак се наведе над дневника и довърши последната дума със ситен и енергичен почерк. Накрая въздъхна, остави писалката и погледна часовника. Влакът за Багдад потегляше в осем. Той подсуши с попивателна страницата и предложи чай.
Взирайки се в нещо на масата, човекът в бежово поклати глава. Арабинът го наблюдаваше със смътна тревога. Какво се носеше из въздуха? Имаше нещо… Той стана, пристъпи по-близо и усети как по шията му плъзнаха леки тръпки, когато неговият приятел най-сетне се раздвижи, вдигна амулета и замислено го повъртя в ръката си. Амулетът изобразяваше главата на демона Пазузу, повелителна югозападния вятър, изработена от зелен камък. Този демон властваше над болестите и недъзите. Главата му беше продупчена. Някога собственикът на амулета го бе носил за защита от заболяване.
— Зло против злото — въздъхна служителят, като си вееше лениво с някакво френско научно списание, върху чиято корица тъмнееше мазен отпечатък от палец.
Приятелят му не помръдна; не отговори. Служителят приведе глава настрани.
— Станало ли е нещо? — попита той.
Никакъв отговор.
— Отче Мерин?
Човекът в бежово, сякаш не чуваше, унесен в мисли за амулета, последната му находка. След малко го остави и вдигна въпросителен поглед към
