ми се да й изръкопляскам. Но юмрукът й не можа да го спре. Ръскин беше неуморим, но същото важеше и за нея.

Той се хвърли към нея и Кейт го зашемети отново. Лявата му буза цъфна. Това беше лошо стиковане между двамата, откъдето и да го погледнеш.

Тя му заби един юмрук в носа и той се огъна. Простена високо. Нямаше да се изправи отново. Кейт победи.

Сърцето ми биеше като камбана в гърдите. Видях как Ръскин посяга към кобура, пристегнат към глезена му. Казанова нямаше да загуби от една жена или от когото и да било друг.

Оръжието се оказа в ръката му като при сръчен фокуснически трик. Беше полуавтоматичен „Смит & Уесън“. Той променяше правилата на играта.

— Аааа! — изкрещя срещу него Кейт.

— Ей, задник — казах му аз с дрезгав шепот. И аз променях правилата на играта.

Казанова се обърна. Видя ме и насочи пистолета към мен. Аз държах моя „Глок“ с две ръце. Те трепереха, но все пак бях успял да приседна. Изпразних почти целия пълнител в него. Намушкай го с кол в сърцето като вампир. Точно това и направих.

Казанова тежко се строполи назад към стената. Тялото му потрепери. Краката му останаха неподвижни. На лицето му беше изписан шок. Той осъзна, че в крайна сметка не е свръхчовек.

Очите му се обърнаха нагоре и сякаш изчезнаха в черепа. Виждаше се само бялото. Краката му приритаха веднъж, после още веднъж и накрая спряха. Казанова умря почти моментално на пода на къщата.

Изправих се на гумените си крака. Забелязах, че лъщя от пот. Леденостудена пот. Адски гадно. Хвърлих се към Кейт и двамата останахме притиснати един към друг дълго време. Треперехме от страх, но и от победоносно чувство. Ние бяхме надделели.

— Толкова много го мразех — прошепна Кейт. — Никога преди не съм разбирала значението на тази дума.

Обадих се на полицията в Кейп Хатерас. След това позвъних на ФБР и на децата и Нана във Вашингтон. Най-сетне всичко свърши.

123

Седях на познатата веранда на моя мил роден дом във Вашингтон. Двамата със Сампсън посръбвахме студена бира.

Беше есен и хрущящият студен повей на зимата вече се усещаше във въздуха. Нашите любими и презрени „Редскинс“ отново тренираха на футболния стадион; „Ориолз“ пак бяха отпаднали от борбата за купата. „Тъй върви светът“, беше писал Кърт Вонегът много отдавна, когато аз самият учех в „Джонс Хопкинс“ и сетивата ми за тези проблеми не бяха закърнели.

Виждах децата си в хола. Бяха на канапето и гледаха „Красавицата и Звяра“ за хиляда и не знам кой път. Аз нямах нищо против. Това беше хубава, въздействаща приказка и повторението й не доскучаваше. В утрешната програма за стотен път беше включен „Аладин“, който ми беше любимият.

— В днешните вестници пише, че във Вашингтон има три пъти повече полицаи от средностатистическия брой за страната — ми казваше Сампсън точно в този момент.

— Е, да, но затова пък ние имаме двайсет пъти по-голяма престъпност — казах аз. — Както се изразяваше един от бившите ни кметове, „като изключим убийствата, Вашингтон се слави с едно от най- ниските нива на престъпност в страната“.

Сампсън се разсмя. Аз също. Животът най-сетне се връщаше към нормалните си измерения.

— Добре ли си? — попита ме той след малко. Не ми беше задавал този въпрос, откакто се бях прибрал от Юга, от Аутър Банкс, от „лятната си ваканция“, както я бях нарекъл за пред хората.

— Екстра. Аз съм велик мъжкар и твърдоглав детектив като теб самия.

— Ти си една торба с лайняни лъжи, Алекс. Десет кила лъжи в торбичка за едно кило.

— Е, и това е вярно. То се разбира от само себе си — признах си аз прегрешението.

— Зададох ти шибания въпрос — настоя той. Гледаше ме равнодушно и студено иззад черните очила. Напомняше ми за Картър Урагана от времето, когато още се боксираше. — Тя липсва ли ти, човече?

— Разбира се, че ми липсва. Да, за Бога. Но вече ти казах, че съм добре. Никоя жена не ми е била такъв приятел. А на теб?

— Не. Наясно ли си, че вие и двамата сте много странни?

Той поклати глава. Не знаеше какво да прави с мен. Не можех да му помогна.

— Тя иска да започне практика там, където се е родила. Обещала е на семейството си. Засега това е нейното решение. Аз пък точно сега трябва да съм тук. Да съм сигурен, че пубертетът ти се развива нормално. Това пък е моето решение. Това беше нашето решение в Нагс Хед.

Сампсън замислено сръбна от бирата, както повелява традицията на всички мъжкари. Залюля се на стола и подозрително ме изгледа над гърлото на бирената бутилка. Този му поглед се нарича „бдяща загриженост“.

По-късно вечерта седях на верандата съвсем сам.

Свирех на пианото „Деня на страшния съд“ и „Бог да благослови детето“. Отново размишлявах за Кейт и трънливия проблем за загубата. Повечето от нас някак си се научават да се справят с нея. По един или друг начин всеки се усъвършенства в това отношение.

Докато бяхме в Нагс Хед, Кейт ми разказа една страшна история. Тя беше добър разказвач.

Когато била на двайсет години, чула, че баща й е станал барман в някаква кръчма на границата на Кентъки. Една вечер отишла там. Не била виждала баща си от шестнайсет години. Седнала в мърлявата вмирисана кръчма и наблюдавала баща си близо половин час. Отвратила се от онова, което видяла. Накрая си отишла, без дори да се представи на родния си баща, без да му каже коя е тя. Кейт просто си отишла.

Тя беше труден характер и в повечето случаи това й беше от полза. Благодарение на ината си беше оцеляла след толкова много смърт в семейството. Вероятно точно поради това беше единствената, избягала от къщата на Казанова.

Взирах се в тъмнината през прозорците на верандата и не можех да се отърся от зловещото чувство, че някой ме наблюдава.

Най-накрая се проснах в леглото, но така и не успях да заспя, когато чух, че в къщата се звъни. Силно. Настойчиво. Беда.

Сграбчих служебния пистолет и хукнах към долния етаж, където продължаваше да се звъни. Хвърлих поглед на ръчния си часовник. Три и половина. Часът на вампирите. Беда.

Открих Сампсън притаен до задната врата. Той вдигаше шума.

— Станало е убийство — каза той, когато аз отключих, махнах веригата и му отворих вратата. — Направо ще си оближеш пръстите, Алекс.

,

Информация за текста

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5120

Издание:

Джеймс Патерсън. Целуни момичетата

Американска, първо издание

Превод: Десислава Петровска

Редактор: Жечка Георгиева

Художествено оформление: Фараон Дизайн

Печатни коли: 19

Издателски коли: 15,96

Формат: 84/108/32

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×