П. Г. Удхаус
Джийвс се намесва
1
Джийвс сложи цвъртящите яйца с бекон на масата за закуска и Реджиналд Херинг по прякор Кипър1 и аз, след като се облизахме, запретнахме ръкави и се заловихме с тях.
Приятел за цял живот, това беше за мен въпросният Херинг, с когото ме свързваха, както се казва, незабравими спомени. Преди време, когато бяхме юноши, ни заточиха в Малвърн Хаус, Брамли-он-Сий. Или казано по-ясно — бяхме захвърлени в подготвителното училище2, ръководено от принца на гадовете, Обри Ъпджон, магистър на хуманитарните науки. Тогава често стояхме един до друг в кабинета му, в очакване на шест от най-сочните от страна на една пръчка, която хапеше като змия и жилеше като усойница, както той се изразяваше. Така че ние бяхме нещо като двама ветерани, които са се борили рамо до рамо в деня на Криспин3, или как там му беше името.
След като специалитетът на заведението беше погълнат заедно с няколко подкрепителни глътки кафе и тъкмо се канех да посегна към мармалада, когато чух телефона в хола да звъни и станах да отговоря.
— Домът на Бъртрам Устър — казах аз, след като инструментът беше в ръцете ми. — Устър е на телефона. О-о, здравей — добавих, защото гласът, който изгърмя от другата страна на жицата, беше този на мисис Томас Портарлингтън Травърс от Бринкли Корт, Маркет Снодсбъри, близо до Дройтуич, или казано иначе, моята добра и достойна леля Далия. — Едно сърдечно хип-хип на теб, стара прародителко — казах аз с голямо удоволствие, защото тя е жената, с която възможността да си направиш мохабет с привилегия.
— Едно възторжено хей-хо на тебе, невръстно петно върху пейзажа — отговори тя приветливо. — Изненадана съм да те намеря толкова рано. Или току-що си се върнал от някой гуляй?
Побързах да отхвърля тази инсинуация.
— Съвсем не. Изобщо нищо подобно. През последните седмици ставам с първите петли, за да нравя компания на Кипър Херинг. Той ще остане при мен, докато може да влезе в новия си апартамент. Помниш ли стария Кипър? Едно лято го водих при теб в Бринкли. Оня със сплесканото ухо.
— Знам за кого говориш. Дето изглежда като боксьора Джак Демиси.
— Точно така. Даже повече и от самия него. Той работи в „Търсдей ривю“, едно издание, което може да си чела, а може и да не си, и трябва да е на линия в офиса на зазоряване. Не се съмнявам, че когато го осведомя за твоето обаждане, той ще ти изпрати най-сърдечни поздрави, защото знам, че дълбоко те уважава. Съвършената домакиня, така те нарича най-често. Е, хубаво беше да чуя гласа ти отново, стара ми родственице. Как вървят нещата в Маркет Снодсбъри?
— О, караме я някак. Но аз не се обаждам от Бринкли. В Лондон съм.
— Докога?
— Връщам се този следобед.
— Ще обядваш с мен.
— Съжалявам, няма да мога. Ще погълна обяда си в компанията на сър Родерик Глосъп.
Това ме изненада. Прочутият спец по мозъците, за Когото говореше, беше човек, с когото аз самият не бих предпочел да обядвам. Имахме обтегнати отношения от онази нощ в дома на лейди Уикъм в Хъртфортшър, когато по съвет на Роберта, дъщерята на домакинята, бях пробил с дебела игла грейката му в ранните часове на деня. Съвсем случайно, разбира се. Имах намерение да пробия тази на племенника му Тъпи Глосъп, с когото се бяхме спречкали, а те си бяха разменили стаите, но без аз да знам. Просто едно печално недоразумение.
— Защо, за бога, ще правиш това?
— А защо не? Той ще плаща.
Разбирах логиката й — спестената стотинка е спечелена стотинка, и другите подобни мъдрости, но все още бях изненадан. Учудваше ме, че леля Далия, човек, който, предполагам, е свободен да действа според волята си, е избрала да сдъвче обедната си пържола точно в компанията на този виден психо-доктор. Както и да е, един от първите уроци, които получаваме от живота е, че лелите ще си останат лели, така че аз свих някое и друго рамо и толкоз.
— Е, ти си знаеш, разбира се, но ми се струва необмислено. Само за това ли дойде в Лондон, да пируваш с Глосъп?
— Не, дойдох да взема новия си иконом и да го отведа у дома.
— Нов иконом? Какво стана със Сепингс?
— Напусна ни…
Цъкнах с език. Много обичах въпросния майордом, в чийто килер се бях насладил на доста портвайн, и тази новина ме натъжи.
— О, не — казах аз. — Много лошо. Помислих си, че изглежда малко крехък, когато го видях последния път. Е, така се получава. Всяка плът е тленна, както казвам често.
— За отпуската си в Богнър Реджис.
Престанах да цъкам с език.
— А, разбирам. Това съвсем променя нещата. Странно как всичките тези стълбове на домашното огнище са се втурнали някъде напоследък. Прилича ми на онова, което Джийвс ми е разказвал за великото преселение на народите в средни те векове. Той заминава за Хърн Бей да лови скариди и аз се чувствам като птичката от онова стихотворение, която загубила своята любима газела, или май беше друго животно. Не знам какво ще правя без него.
— Ще ти кажа какво ще правиш. Имаш ли чиста риза?
— Няколко.
— А четка за зъби?
— Две, от най-високо качество.
— Тогава ги приготви. Утре идваш в Бринкли.
Унинието, което обгръщаше Бъртрам Устър като мъгла всеки път, когато Джийвс трябваше да си вземе годишната отпуска, започна да се разсейва. Мога да се сетя за много малко неща по-приятни от едно пребиваване в бърлогата на леля Далия на село. Живописен пейзаж, рохкава пръст, канализация, собствен водопровод и като капак — великолепните вкусотии на френския й готвач Анатол, божи дар за стомашните сокове, фул макс, както би казал заклетият покерджия.
— Какво превъзходно предложение — казах аз. — С един замах решаваш всичките ми проблеми. Разчитай на мен. Утре следобед ще ме видиш как ще дохвърча на спортния модел Устър с цвете в косата и песен на уста. Сигурен съм, че моето присъствие ще подтикне Анатол към нови висоти. Има ли още някой при теб в старата змийска дупка?
— Всичко петима обитатели.
— Петима? — отново зацъках с език. — О, боже! Чичо Том трябва да се е изприщил — добавих, защото познавах отвращението, което старецът питаеше към гости у дома. Дори един посетител за уикенда беше достатъчен да го хвърли в мрачно настроение.
— Том не е там. Отиде в Харъгейт с Крийм.
— Искаш да кажеш, че има лумбаго?
— Никакво лумбаго. Говоря ти за Крийм. Хоумър Крийм, голям американски магнат, който е на посещение по тия брегове. Страда от язва и докторът му предписал да опита водата на Харъгейт. Том отиде с него да му държи ръката и да го слуша вечер, докато онзи му разказва колко е гадна на вкус.
— Антагонист.
— Какво?
— Исках да кажа алтруист. Ти може да не знаеш тази дума, но аз съм я чувал от Джийвс. Така се нарича човек, който служи самоотвержено на другите хора, без значение какво му струва това.
— Да служи самоотвержено, как не! Том е в процес на договаряне на много важна сделка с Крийм. Ако приключи успешно, ще има добра пачка, освободена от данъци. Така че сега му прави метани като някой холивудски подмазвач.
Поклатих много умно глава, което, разбира се, нямаше ефект, защото тя не можеше да ме види. Можех
