„Една, че две, че три усилнии паметни години… Боже,За някой грях ръце всесилнииздигна ти и нас наказа. Кой ли моженеволя клетнишка изказа,макар и — вчерашна се дума?Да беше мор, да беше чума,че в гроба гърло не гладува, ни жадува!А то градушка ни удари,а то порой ни мътен влече,слана попари, засух беше —в земята зърно се опече…“Но мина зима снеговита,отиде пролет дъждовита — и знойно лято позлати до вчера злъчни широти.Назряла вече тучна нива,класец натегнал се привеждаи утешителка надеждапри труженик селяк отива.Затопли радост на сърцето,усмивка свърне на лицето, въздишка кротка, пръст до пръст — ръка неволно прави кръст:„Да бъде тъй неделя още,неделя пек и мирно време,олекне ще и тежко бреме, —на тежки мъки края дойде“. Додето сила има,селяк без отдих труд се труди…Почивка — ей я, би-ще зима.Сега — недремнал и се буди:петлите първи не пропели,дори и куче не залае,на крак е той… — „Катран и върви,бре мъжо, взе ли от пазаря?“ Знаеневеста ранобудна — всичко,готово е, но пак ще пита,че утре жетва е; — самичкосърце си знае как се стяга…И сърдитаза нещо тя на двора бягаи пак се връща в килеря,тършува… „Днеска да намеряСедмина още — чуеш жено?— Ти ставай, Ваньо, — лентьо стига!Небето ето — го червено,че вече слънцето се дига,добитъкът те гладен чака“.А Ваньо сънен се прозяваи зад сайванта в полумракаподал се — Сивчо го задявас носът си влажен по вратлето.„Хе ставай! — вика пак бащатаотсреди двора, на колатазатракал нещо, — стига…“ Етов съседен двор се вдига врява —там някой люто се ругае.Наблизко негде чук играеи наковалнята отпява.А сутренник повява лекои звън от хлопки от далекодонася в село; стадо блее…На всякъде живот захваща.И ето вече слънце грееи на земята огън праща.Преваля пладне. Задух страшен.И всеки дигне взор уплашен,с ръкав избрише си челотои дълго гледа към небето,а то сивее мъгловито.И слънцето жълтей сърдито:От юг бухлат се облак дигапълзи и вече го настига;по-доле вирнали главитеи други… Знак е — чуй петлите.А гъски около рекатазащо размахали крилата,и те са глупи закрещели,Какво ли са орали, сели?