Сам си — и в треска, между тияоголени стени; втораченгъстеещ полумрак наднича,подава се от всеки кът;камина без топливо,отворена — уста готовипроклятие да изрекат.Затварям пламнали очиала напразно — няма сън;не мозък, а олово сякашв разяден череп се разлива…Възглавието — камък същилеглото тръне и коприва.И през прозореца мъгливиз вечерния здрач далекоблуждае поглед: по небето,разгонени от буйни вихри,в безреда облаците бягат.И струва ми се, че долавямизпод небесни широтиот някаква зловеща песенсподавен тътен да ехти.И чак в душата ми проникванастръхнал в кътовете мрак.Аз чезна и се сливамс мъгли страхотни — задушливи,на ада сякаш из недратастихийно блъвнали във мене.Ей вгъва се небо далечно,И облаци бучат и бягат,и пак халосано назадповръщат се… В главани миг остава вихра мисъл,в душата хаос и тревога.Не песен слушам! — а зловещоехтят отчаяни въздишкии гладни плачове, и дивипоемни писъци… Блестиразмахан бич от скорпиони,звънят окови-железа.И мъка, знойна мъка ноктив сърцето ми забива.А съвест гризе,като че някога ръкавъз клета майка съм подигналсестра продал, от страден братлице отвърнал безучастно…Прости, родино триж злочеста,прости разблудното си чадо.Ще бъда твой! Кълна се, майко,Кълна се в хилядите ранина твоята снага разбита;кълна се и в мечтите твоиза бъдещност честита:с кръвта си кръст ще начертаяот Дунав до Егея бяли от Албанската пустинядо черноморските води!И тоя кръст на дух свободенвсегдашния ще бъде път:за гения ти все по негоразкошни лаври ще растат…Макар и слаби, пак десницаще може — ето… А това —вериги! Кой ли и защо,кога ли ме е оковал?Повия ли се, тъй боли,тъй стяга — - — - — - — - —— - — - — А-х, на зло видял сезлокобен и всегдашен сън!Звъни в ушите, а сърцетоще пукне — бий. В безмълвности тук, притиснала ме гробно,и вън тъма. С насмешка явнадух злобен шепне и повтарямечти продадени отдавназа къшче хляб… Чернило черноорисници ми предвещаха.И няма никога душакриле по воля да размаха!Тъжно ми е. И да има
