гърди — гърди си да притисна, сърце, що с моето съгласно да бий и чезне! Аз тогава набрани сълзи бих изплакал, олекнало ми би тогава. През тъмния прозорец едва се мярна зрак-звездица и пак зад облага изчезна. В живота свой и аз една звездица имах. И тя, уви, така изчезна… А сега напусто спомням: ще ли вече на бедствията сред мъглите повторно тя да се вести? А кой ли чука? Влез… Но ти ли, мечта на моите мечти, но ти ли си — и в тоя час отиде? Изплашена си ти и морна. Таз окъсана одежда… Разплетени коси; нозете кални… Ръце премръзнали; лицето и в сълзи, и в петна от рани… Избягала! Неволя черна за смел подем те окрили; кажи ми, вече кой ще може от днеска да ни раздели? Ела и в пазвите ми тия ръце измръзнали пригрей; в лицето ми горчиви сълзи ела открий… С целувка жадна изсмука ща в една минута събирана през ред години в гърдите ти отрова люта. Прегръщай ме, прегръщай силно, страна до моята допри и в туй блаженство остави ме да чезна… И ще идем ний далеч от хората, в гори, в море широко: там ще могат ни злоба людска, ни закон досегна рая ни… Тълпа! — Защо трепериш? Идат! Но кои? Те влазят… Помощ! — - — - — - — - — - — - — Боже, все тая нощ! — все тоя сън. Но ето бясната фъртуна — не тя ли блъскаше отвън! И тъй фучи — осмива сякаш нерадата ми самота; фучи, пророчествува сякаш, че тъй ще бъде и докрай. И аз да бих сега умрял, ни майка няма да ме види, ни майка… Пее… Пей ми още! Какво? Задрямал бях и, майко, стори ми се, че ти над мене изтихом пееш. И в детинство така ми пееше: и сладко, и толкоз тъжно!… А защо лице извръщаш? Сълзи, сълзи, напразно искаш да ги скриеш от мене: зная, ще умра. Босилек-цвете на хладен гроб ще посадиш и не роса ще го пои, а твоите горчиви сълзи… Ще плачеш ти: „Стани от гроба, ела, погинала надеждо, ела ме, сине, утеши!“ И в летен пек, и в зимен мраз ще идваш, майко, ще нареждаш, ала напразно: прах бездушен, ще мога ли да чуя аз? Ще мине време, гроб сирашки в израснал бурен ще заглъхне. Баща и майка ще заспят покоен сън; сестри и братя разпръснат щат се по света, забрави щат ме. Но една душа все тайно зарад мене, ще жали още. В лунна нощ, когато влюбени зефири милуват полските цветя и скрито някъде поточе в самотност тъжно ромоли, ще дойде тя — преплетен бурен полека там ще раздвои, въз гроба хладен ще припадне. Последен стон тогаз дълбоко гърдите и ще раздере, кръв устните и ще обагри и гласно тя ще да ридай:
