Смъртта? — ужасен призрак! В най-ранна възраст още, когато по-далеко от майчини си пазви света едва познавах, един безимен страх загнезден бе у мене; — а може би то беше страхът от нея само, в гърдите ми проникнал, из родна гръд изсмукан. По-късно аз разбрах началото и края на цялата човешка тревога под небето; — че също тъй пред нея трепереха и старци, отдавна своя дял отзели на земята, и млади в свидна пролет на крехката си младост… И в сънища понявга аз виждах тоя призрак: из тайния предел на ада скелет, идещ в нощ-черна плащеница, самата нощ, бих казал, наметната повихрил над плахата вселена; — с размахната коса по всички хоризонти, всемощна, безпощадна, на мълния подобна. Аз виждах този призрак, от своя мраз настръхнал и в тъмни небеса зловещо обрисуван, безмлъвно да размахва на времето крилата; — да хвърля мрачна сянка над суши и морета, понесъл се напред, в следите на живота. И аз разбирах вече началото и края на цялата човешка тревога под небето: — че крепости навред издигани аз гледах при бягството всеобщо от тоя грозен призрак; — все крепости високи, издигани с надежда зад техните стени без страх от смърт душата спокойно да почине. И крепост да издигне, натрупал гледах някой от трупове човешки градиво планини, помагайки, безумец, на същата оная, напразно, от която спасение сам дири. И крепост да намери, запалил друг свещта на добродетел кротка, ридаеше в тъмата, нещастник, пред вратите на брата си, когото еднакво неизбежно очаква пак смъртта. И тисящите още, най-пъстра върволица молепсани страхливци по всичките посоки на земната пустиня; и тисящите — чак до оня клет безумец, що мисли с шепа злато безсмъртие да купи; — най-пъстра върволица, до оня клет нещастник, що с крадения в мрак от чуждо гърло залък, излишен път зората сред живите посреща… Несретник безприютен, в тъма самси изгубен, да заглуша страхът обладал ми душата, аз гръдно викнах песен на горестна самотност — и ехото отвърна из пущинаци стръмни, където все без път след него се залутах. Но вместо да намеря там празник на живота, тържествен и безкраен, в лице смъртта погледнах: тя беше светлина на пролетното утро, отвеки съчетана с мъглата подранила на есенната вечер. Тя беше само поглед, чиято дълбина, загадъчно бездънна, сияе отразена над нази в небосвода. Тя бе едно велико мълчание сред всичко — сковало всеки ек по цялата вселена. Една мечта самотна, последила тревожно, от себе си пленена, виденията свои далеч от век на век. И наедно с диха и, на всеки миг вълшебно из хаосите никнат в плът сънищата нейни. И всеки миг умира тъй също някой свят, в плът неин сън облечен. И безначално — няма край нигде отбелязан стремлението нейно из пътя на безкрая… В тоз шеметен полет смъртта в лице погледнах, — душа на вековете, свръхсмисъл вековечна: погледнах я с цената на всеки страх от нея, с цената на страхът и смисъла в живота. И бягат пак тълпите пред майката велика, и кретам аз магесан от нея — и след нея — по своя земен път… ,
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Публикация
П. К. Яворов, „Събрани съчинения в пет тома“, Български писател, С.1977–1979, под редакцията на К. Куюмджиев
Набиране: Гергана Мечкова и Мартин Митов
