Не знам аз дали слънцето изгасна, не зная дали ослепях: не знам света ли е изгинал — и не зная самоси не съм ли оглушал. Едвам, в безмлъвна тма, без видим път, без ясна що-годе цел, отегнали нозе дотегнало ме влачат. Аз блуждая без вяра нявга да намеря навън посока из удавен в мъглите лес. Вдървен от студ, измъчен от безсмислен път и труд за странного си бреме, изоставен от себе си и бога — и готов на всичко, аз се лутам. Аз вървя самси на мисълта обезверена под непросветното небе; самси в живота обезсмислен, лес оглъхнал без вятър и без лист. Вървя в безверие, о необезверена любов, — защото спиш! — и тебе нося. Вървя самси, о звук непрозвучал и незаглъхнал, любов, — защото спиш! — и тебе нося. Ти бе — и си злочеста и честита: аз те нося… Вървя. Глава безгрижно приклонила на рамото ми; стегнала ръце детински привично на мъжка шия; под южни небеса в съня си млад унесена: ти спиш. И с тъмна сила разтръгнал гръд, разкъсал и сърце, облял те с кръв, сред мрътва самотия все сам — на саможертвата нерад, пристъпям аз. Под кървавия мраз понесъл те, разтръгнах си гърдите, сърцето си разкъсах — со струите на топла кръв дано те мога стопли. Пристъпям аз едвам, внимателно, без вопли и да те не разбудя съм готов на всичко… Кръв, и топла кръв се лее по тебе — и сънуваш, о любов, че слънцето на китен май те грее… Ти спиш. Внимателно, с последна сила пристъпям аз: и в тая тъмнота не ще се спъна; — в тая глухота не ще въздъхна. Само, наближила, смъртта повика ли сами я мен на вечен сън, за ужас и провала теб може да разбуди. Ослепен, аз няма да я видя, — оглушен, аз няма да я чуя: в мрак предстала и шепотно зовяща. Но тогаз ще сетя твоя първи трепет аз, о символ на живот! — и не, живота не ще успей на ужаса в хомота живот да те направи… Че готов на всичко, аз те нося — и крепи, крепи ме любовта, любов! Спи-спи!… ,
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Публикация
П. К. Яворов, „Събрани съчинения в пет тома“, Български писател, С.1977–1979, под редакцията на К.
