канапе в средата на стаята. — Обединени срещу един враг, който искаше да унищожи изкуството. Нашите способности служеха на каузата ни. Музикантите си предаваха кодирани съобщения, като вмъкваха мелодични фрази, които липсваха в оригиналните партитури; илюстраторите рисуваха ежедневни и ежеседмични плакати, поръчани от германците, като внимателно използваха цветове и образи за изпращане на други съобщения. А ние в театъра постоянно променяхме текстовете — особено в класически или много известни пиеси — и често давахме преки наставления на саботьорите…
— Понякога беше доста забавно — царствено прекъсна съпруга си Катрин и го улови за ръка. — Да речем, че имаме следната реплика: „Ще се срещна с нея край метрото на Монпарнас“. Ние я променяхме: „Ще се срещна с нея на Гар дьо Л’Ест19, тя ще бъде там в единайсет часа“. Пиесата свършва, завесата пада и всички германци в бляскави униформи аплодират, а групата на Съпротивата бързо си тръгва, за да стигне навреме на Гар дьо Л’Ест и да посрещне саботажните отряди един час преди полунощ.
— Да, да — нетърпеливо кимна Жан-Пиер. — Слушал съм тези истории, но не питам за това. Разбирам, че и на вас, и на мен ми е трудно, но, моля ви, разкажете ми това, което трябва да знам.
Белокосата двойка се спогледа втренчено. Съпругата кимна. Ръцете им се вкопчиха една в друга, вените им изпъкнаха. Съпругът заговори:
— Жодел бе разкрит. Издал го един младеж, който не издържал на мъченията. Една вечер хората от Гестапо обкръжиха дома му. Чакаха го да се прибере, но той не се прибра, защото беше в Хавър — трябваше да се срещне с британските и американските агенти. Точно тогава се планираше инвазията. Разказват, че призори командирът на гестаповците побеснял. Връхлетели в къщата и екзекутирали майка ти и по-големия ти брат, момченце на пет години. Няколко часа по-късно заловили и Жодел. Успяхме да му предадем, че си оцелял.
— О… Боже Господи! — знаменитият актьор пребледня, затвори очи и бавно потъна в креслото си. — Чудовища!… Не, чакай, какво каза преди малко? Разказват, че командирът на гестаповците… Разказват? Не твърдят със сигурност?
— Бързо схващаш, Жан-Пиер — забеляза Катрин. — Слушаш, затова си голям актьор.
— По дяволите това, майко! Какво искаш да кажеш, татко?
— Политиката на германците не беше да избиват семействата на борците от Съпротивата. Използваха ги по-практично — измъчваха ги, за да изкопчат информация, използваха ги като стръв за другите, а винаги имаше нужда и от хора за тежка работа, трябваха и жени за Офицерския Корпус — категория, в която родната ти майка със сигурност би попаднала.
— Тогава защо са ги убили?… Не, разкажи ми първо за мен. Как съм оцелял?
— Излязох рано сутринта за една среща в покрайнините на Барбизон. Минах край вашата къща, видях, че прозорците са изпочупени, входната врата — избита, и чух детски плач. Теб. Докарах те у дома с колелото по малките парижки улички.
— Малко е късно да ти благодаря, но все пак защо — защо са застреляли родната ми майка и брат ми?
— Забравил си думата, сине — каза Вилие-старши.
— Какво?
— Бил си потресен и не си слушал толкова внимателно, колкото друг път, моя разказ за събитията от онази нощ.
— Спри, татко! Кажи ми какво имаш предвид!
— Аз казах „екзекутирали“, а ти казваш „застреляли“.
— Не разбирам…
— Преди германците да разкрият Жодел, едно от прикритията му беше нещатен служител в Министерството на информацията — нацистите никога не биха се заели да претърсват нашите затънтени покрайнини, а още по-малко — малките ни криволичещи улички. Така и не научихме подробностите, защото независимо от впечатляващия си глас Жодел беше извънредно потаен, за да не предизвика слухове — а те се разпространяваха навсякъде. Лъжи, полуистини и истини пълзяха из Париж със светкавична бързина по най-малък повод. Градът бе обхванат от страх и подозрения…
— Разбирам, татко — прекъсна го Жан-Пиер; неговото нетърпение нарастваше. — Моля те, обясни ми това, което не разбирам. Разкажи ми за подробностите, които така и не сте научили и как се е стигнало до убийствата, до екзекуциите?
— Жодел каза на няколко души от нашите, че има един човек, който заема важно място в организацията на Съпротивата, който се е превърнал в легенда и за когото само сме чували, чиято самоличност се пази в най-дълбока тайна. Та Жодел обяви, че е научил кой е този човек и че ако предположенията му са верни, същият този човек, тази „легенда“, не е велик герой, а предател.
— Кой е той? — нетърпеливо попита Жак-Пиер.
— Жодел така и не ни каза. Все пак ни съобщи, че е генерал от Френската армия, но такива имаше с дузини. Казваше, че ако е прав и някой от нас научи името на този човек, германците ще ни убият. Ако Жодел грешеше и някой наклеветеше генерала, другите щяха да сметнат, че нашата организация е неблагонадеждна и повече нямаше да ни се доверяват.
— Какво е трябвало да направи Жодел в този случай?
— Ако съмнението му се потвърдеше, той щеше сам да обезвреди човека. Жодел се закле, че е в състояние да го направи. Ние решихме, или по-точно — и досега вярваме — че който и да е бил предателят, той е разбрал по някакъв начин за подозренията на Жодел и е дал заповед да екзекутират него и семейството му.
— Това ли е всичко? Нищо друго ли няма?
— Опитай се да разбереш, сине — времената бяха такива — каза Катрин Вилие. — Една погрешна дума, дори враждебен поглед или жест, веднага можеха да доведат до залавяне, затваряне и дори в някои случаи депортиране. Окупационните сили и най-вече младшите офицери бяха подозрителни до фанатизъм към всички и всичко. Всяка от акциите на Съпротивата предизвикваше тяхната ярост. Накратко, никой не беше в безопасност. Дори Кафка не би могъл да създаде подобен ад.
— И вие така и не го видяхте до тази нощ?
— И да бяхме, нямаше да го познаем — намеси се Вилие-баща. — Аз едва успях да идентифицирам тялото му. Годините са си казали думата: той приличаше, както казват англичаните, на „торба с кокали“ — човекът, когото познавах, се бе смалил наполовина на тегло и ръст, лицето му приличаше на мумия — измъчено, сбръчкано подобие на това, което беше някога.
— Може би не е бил той, нали, татко?
— Не, това беше Жодел. Погледът му бе празен и мъртъв, но очите му бяха същите — сини, неподражаемо сини, като безоблачното средиземноморско небе… Като твоите, Жан-Пиер.
— Жан-Пиер?… — тихо повтори актьорът. — Нарекли сте ме с неговото име?
— Всъщност и брат ти се казваше така — нежно го поправи актрисата. — Бедното дете вече нямаше нужда от име, а ние чувствахме, че ти трябва да го носиш заради Жодел.
— Направихме го заради теб…
— Знаехме, че не бихме могли да заменим истинските ти родители — бързо и почти умоляващо се намеси актрисата, — но ние направихме всичко възможно, скъпо дете. Винаги сме искали да ти обясним всичко, но до тази вечер нямахме смелостта да го направим. Толкова те обичаме!
— Мамо, престани, за Бога, или ще започна да викам! Има ли някой на този свят, който би желал да има по-добри родители от вас? Не знам какво се е случило, но вие винаги ще бъдете моите майка и баща. Знаете, че е така.
Телефонът звънна и всички се стреснаха.
— Журналистите не знаят този телефонен номер, нали? — попита Жулиен.
— Поне аз не знам такова нещо — отвърна Жан-Пиер и се обърна към телефона на тоалетката. — Само ти, Жизел и моят агент знаете номера; нито адвокатът ми го знае, нито, пази Боже, собствениците на театъра.
— Да? — каза той с престорен глас.
— Жан-Пиер? — обади се жена му Жизел от другия край на жицата.
— Аз съм, скъпа.
