тайна. Не е толкова страшен, нали?
— Да се надяваме — отвърна Макалистър и отиде да се здрависа с Райли, който бе седнал на едно от двете кожени кресла, обърнати към бюрото. — Драго ми е, господин Райли.
— Господин Райли е тук — продължи Хавиланд, като се върна зад бюрото и посочи на Макалистър свободното кресло отдясно, — за да ме държи в позволените граници. Доколкото разбирам, това означава, че има неща, които мога да кажа, други, които не мога, и трети, които само той може да каже. — Посланикът седна. — Колкото и да ви звучи загадъчно, господин заместник-секретар, боя се, че на тоя етап не мога да ви предложа по-ясно обяснение.
— Всичко, което се случи през последните пет часа, откакто ми наредиха да се явя във военновъздушната база „Андрюз“, е за мен загадка, господин посланик. Нямам никаква представа защо съм тук.
— Тогава нека ви запозная в общи линии — каза дипломатът, като погледна към Райли и се наклони напред. — Вие можете да окажете неоценима услуга на страната си, както и да обслужите интереси далеч извън нея, надхвърлящи всичко, което сте вършили през дългата си бляскава кариера.
Макалистър изучаваше строгото лице на посланика, без да знае какво да отговори.
— Кариерата ми в Държавния департамент беше удовлетворителна и, надявам се, на добро професионално ниво, но едва ли би могла да се нарече бляскава в най-широкия смисъл на думата. Честно казано, тя не разкрива подобни възможности.
— Ето сега ви се представя такава възможност — прекъсна го Хавиланд. — И вие единствен имате квалификацията да я осъществите.
— В какъв смисъл? Как тъй?
— Далечният изток — отвърна дипломатът със странна извивка в интонацията, сякаш самият отговор представляваше въпрос. — Работите в Държавния департамент вече двайсет години след получаването на докторат в Харвард по далекоизточните науки. Години наред сте служили на правителството си на чуждестранен пост в Азия и след завръщането вашите преценки се оказаха извънредно полезни за формирането на политиката спрямо този размирен район на света. Смятат ви за блестящ анализатор.
— Поласкан съм от думите ви, но в Азия имаше и други, някои от които получиха по-високи оценки от мен.
— Въпрос на събития и случайности, господин заместник-секретар. Да си го кажем откровено, вие се справихте чудесно.
— Но какво ме отличава от останалите? Защо смятате, че съм по-квалифициран в тази област?
— Защото никой не може да се сравни с вас като специалист по вътрешните работи на Народна република Китай. Доколкото зная, играли сте възлова роля в търговските конференции между Вашингтон и Пекин. — Реймънд Хавиланд спря за миг и после добави: — И накрая, никой друг от нашите служители в Азия не е получавал назначение в специалния отдел МИ-6 на британското правителство в тази територия.
— Разбирам — каза Макалистър, схванал, че последната квалификация, която на него самия изглеждаше най-несъществена, има значителна тежест пред дипломата. — Работата, която свърших за разузнаването, беше минимална, господин посланик. Това, че специалният отдел предпочете мен, се дължеше по-скоро на някаква… дезинформация, отколкото на мои специални дарби. Тези хора просто бяха събрали погрешни данни и общата сума не излизаше. Не беше нужно много време, за да се получат точните цифри.
— Те са ви имали доверие, Макалистър. И все още ви се доверяват.
— Предполагам, че доверието е основното и в онова, което вие нарекохте „възможност“.
— Точно така. То е жизненоважно.
— Тогава мога ли да чуя каква е възможността?
— Можете. — Хавиланд погледна към третия участник, човека от Съвета за национална сигурност. — Ако обичате.
— Мой ред е — обади се Райли. Тонът му не бе неприятен. Той размърда едрото си тяло в креслото и се втренчи в Макалистър с поглед, който бе все така остър, но вече без предишната студенина, сякаш сега молеше за разбиране. — В момента гласовете ни се записват. Ваше конституционно право е да знаете това. Но то е двустранно право. Трябва да се закълнете, че ще запазите в пълна тайна информацията, която ще ви бъде поверена, и то не само заради националната сигурност, а и в името на по-далечни и важни интереси, отнасящи се до специфични условия в света. Знам, че звучи като реклама за изостряне на интереса, но не е така. Въпросът е страшно сериозен. Ще се съгласите ли с това условие? Ако нарушите клетвата, ще бъдете изправен на закрит процес за престъпване на законите за национална сигурност.
— Как бих могъл да се съглася с подобно условие, след като не знам каква е информацията?
— Мога да ви дам бегла насока и тя ще ви е достатъчна, за да отговорите с „да“ или „не“. Ако е „не“, ще ви придружат обратно до Вашингтон. Никой нищо не губи.
— Продължавайте.
— Добре. — Райли говореше спокойно. — Ще се обсъждат известни събития, станали в миналото. Не е толкова стара история, но не са и скорошни събития. Самите дела са погребани, най-точно казано. Това напомня ли ви нещо, господин заместник-секретар?
— Аз съм от Държавния департамент. Ние погребваме миналото, когато няма смисъл то да бъде разкривано. Обстоятелствата се променят. Днешните чистосърдечни оценки се превръщат в утрешен проблем. Не можем да контролираме тези промени повече от Русия или от Китай.
— Добре казано — отбеляза Хавиланд.
— Все още нищо не е казано — вдигна предупредително ръка към посланика Райли. — Заместник- секретарят очевидно е опитен дипломат. Той не отвърна нито с „да“, нито с „не“. Е, какво решавате, господин заместник-секретар? Ще се присъедините ли, или искате да ни напуснете?
— Част от мен има желание да стане и да се махне надалеч възможно най-бързо — промълви Макалистър, като изгледа последователно двамата мъже. — Но другата част ми диктува „остани“. — Той замълча, спря поглед върху Райли, сетне добави: — Независимо дали такова беше намерението ви, или не, апетитът ми се изостри.
— Доста скъпо ще платите само защото сте гладен — натърти ирландецът.
— Не е само това — меко отговори заместник-секретарят. — Аз съм професионалист и ако действително съм човекът, който ви трябва, всъщност нямам избор, нали така?
— Все пак трябва да чуя една от ония думи — настоя Райли. — Да ги повторя ли?
— Не е необходимо. — Макалистър се смръщи замислен, след това заговори: — Аз, Едуард Нюингтън Макалистър, напълно осъзнавам, че всичко, казано по време на това съвещание… — Той млъкна и погледна към Райли. — Предполагам, че ще попълните подробности като време, място и присъстващи?
— Датата, мястото, часът и минутата на даденото съгласие, както и имената на присъстващите вече са подготвени.
— Благодаря. Бих искал едно копие, преди да си тръгна.
— Разбира се. — Без да повиши глас, Райли впери поглед пред себе си и издаде заповед: — Моля, отбележете. Пригответе копие от този запис за въпросния субект. А също и оборудване, с което да си послужи, за да удостовери съдържанието му тук, на място. Продължавайте, господин Макалистър.
— Благодарен съм ви. По отношение на всичко, казано на съвещанието, приемам условието за неразкриване на информация. С никого няма да говоря по никой от аспектите, засегнати в обсъждането, освен по изрични инструкции на посланик Хавиланд. Уведомен съм, че мога да бъда съден на закрит процес в случай, че наруша това споразумение. Ако обаче такъв процес се състои, запазвам си правото да се срещна лице в лице с моите обвинители, а не с упълномощени от тях лица. Прибавям това, защото не мога да си представя обстоятелства, при които бих престъпил току-що положената клетва.
— Знаете ли, всякакви обстоятелства съществуват — меко поясни Райли.
— Не и в моя случай.
— Тежки физически мъчения, химикали, измама от страна на мъж или жена, далеч по-опитни от вас. Има си начини, господин заместник-секретар.
— Повтарям, ако се стигне до процес срещу мен, а такива неща са се случвали с други, си запазвам правото да се срещна с обвинителите си.
