Детство мое

психолози, деца, които разполагат с играчки, стимулиращи въображението, стават по-артистични, по- интелигентни, с по-богата фантазия и повече склонност към новаторство. Но, може би, властниците в нашата Родина не искат гражданите й да бъдат такива? А, колкото и силно да желаят това, майките не могат да дадат това благо на поколението си, защото една най-проста плюшена играчка струва поне седем — осем лева.

Но нека, вместо да обсъждаме подобни „буржоазни луксове“, се върнем към исконните, основни човешки потребности. Много български деца са туберкулозни, а ноторно известна истина е, че туберкулоза развиват недохранените деца.

А сърцераздирателните апели за набиране на средства за животоспасяващи операции на деца? Българинът има добро сърце и дори в тези страшни времена, когато е за дете, се опитва да даде нещичко, но случаите са много, а ние — твърде бедни. И все пак се питам: не е ли това задължение на държавата? Доколкото съм чувала, следва да има фонд за лечението на деца. Правителството ни се фука с милиарди излишък в бюджета и не счита за необходимо да уведоми парламента как ги разходва, а в същото време, умират деца, лишени от медицинска помощ! Не ви ли присядат тези милиарди, ако цената се измерва в детски гробчета или трайно осакатени деца?

Трагедиите са много, а темата — жестока и болезнена. Но няма да смекча тона! Моля за прошка всички почтени хора, които натъжавам, но мисля, че трябва да крещим тези истини отново и отново, докато и слепите ги видят, и глухите ги чуят.

Ще ви разкажа за малкия Джон. Майката, слабичка и дребна женица работела в чужбина. Твърдеше, че е била чистачка, но подозирам, че е практикувала най-древния занаят, но просто се срамуваше да сподели това. Както и да е, забременяла. Нарекла детето Джон, на името на таткото. Той пък отказал да има нещо общо с този свой потомък, а майката, на свой ред от самото начало отказала да тръгне по стериотипния модел и да абортира. Тя взела самолета и си дошла в Родината с малкото вързопче под мишница и без всякакви спестявания. Битките за уреждането на някакъв доход бяха епични, защото майката нямаше нито социални, нито здравни осигуровки. Все пак, намери се чиновничка от социалния отдел със сърце и стори и невъзможното да уреди поне надбавките и някаква минимална месечна помощ.

Мама гладуваше, за да може да има мляко за Джони. Стоеше без хляб, за да може да му купи плодове за някакво пюре. За жалост, дори гладът не й помогна да успява напълно в усилията си. Добре че някаква старица в близко до съответния град село се смили и я прибра в дома си без наем. Вместо „Хумана“, като бебе Джони трябваше да се научи на най-евтиния вид кисело мляко. Неколкократно направи алергични кризи и имаше колики.

Майката, иначе много хубава млада жена, прежълтя и изсъхна като вейка. От лицето й останаха едни изпити скули и огромни очи. Ходеше като дете, облечено в дрехите на майка си, защото бе отслабнала с петнадесет килограма, а не можеше да си купи други, дори и „втора употреба“. Кашляше с дрезгава кашлица и се заморяваше по стълби, а тогава беше на двадесет и три години.

И, все пак, това момиче излезе с невероятен характер. Въпреки предложенията на социалните служби, не остави Джони в дом за сираци. Най-трудното премина. Сега жената работи, а синът й е в детски ясли и аз искрено вярвам, че ще стане добър гражданин на България, просто защото майка му заслужава това.

Представям си как министър Орешарски гледа с присъщата си презрителна усмивка и ме укорява в „евтин популизъм“. Ще кажа на него и на останалите властници едно: всички те, облечени в най-тузарските си бутикови парцали, не са достойни да целунат дори нозете на тази жена. Какво, свивате презрително вежди? Не забравяйте, че друг един младенец се е родил в ясли, при гонения и беди. Или презирате и Него?

За жалост, малцина са с духа и сърцето на майката на Джони. Преобладават случаите с деца, подхвърлени като счупени играчки — в домове, до боклуджийските контейнери, в клозета. Младенците на България…

Дори и сравнително защитените и обгрижвани средностатистически деца се свиват по цял ден като зверчета в панелените дупки, защото майките им трябва да работят по дванадесет часа и няма площадки, където да спортуват и да играят. Как така ще прахосваме за тях ценните парцели? Ах, какво бреме за властта са тези малки човеци!

Затварям очи и виждам образа на палавия дух Питър Пан, чието друго име е детство. Но детството на нашите дечица не е вълшебно, а твърде горчиво и реално и никой не пресушава детските сълзи. Смятате ли, че сградата на европейското ни общество, изградена върху такива темели, ще бъде здрава и светла? Помислете си добре!

,

Информация за текста

© 2008 Паула Лайт

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9228]

Последна редакция: 2008-09-14 15:16:01