Кръвта на Ктхулу ((пролог към романа „Конан“))

обсипаното с леденостудени звезди нощно небе. Искрящата чернота на морските талази беше толкова омагьосваща, че на нея й се прииска да е навън, сред тях, да усети пречистващата им студена прегръдка и да се отпусне в обятията им. По-дълбоко и по-дълбоко, по-надолу и по-надолу.

Унесът й бе нарушен от гръмкото изругаване на обезобразения. Той отвори вратата с внезапно движение, изхвърча навън и я затръшна зад гърба си. Криана успя да чуе неясните викове на моряците отвън, над които доминираше стържещият крясък на едноокия. Нещо ставаше, но какво?

Момичето се опита да пропълзи по-близо до прозорчето. Застана така, че китките й да са максимално близо до стената, където бяха завързани въжетата, и надзърна през неголемия отвор. Океанът се простираше пред погледа й, спокоен и величествен, а белите пенести вълни се разбиваха в бордовете с невъзмутимо постоянство. За миг като че ли й се стори, че зърна нещо като светещо островче на стотина метра от кораба, но когато примигна, от него нямаше и помен.

„Сторило ми се е“, каза си девойката, но продължи да наблюдава грандиозната морска шир. В нея имаше нещо, което я успокояваше и макар и да не бе в състояние да я накара да забрави за случилото се с близките й, успяваше да притъпи болката и да я успокои — донякъде. Сълзите отново проблеснаха в очите й и тя стисна юмруци, казвайки си, че трябва да бъде силна каквото и да стане.

Навън разправията продължаваше. Криана имаше чувството, че поне десетина души говорят едновременно, опитвайки се да се надвикат един друг. „Нека се карат“, каза си тя, „а какво ли не бих дала да се избият помежду си. Особено едноокия. Неговата смърт жадувам най-силно.“

Момичето се огледа наоколо, търсейки някакъв предмет, какъвто и да е той, който да й позволи да среже въжетата и да й даде възможност да се освободи поне от тях. „Тогава бих могла да скоча във водата и да се удавя, което е за предпочитане пред онова, за което говореше обезобразеният.“ Единственото остро нещо, намиращо се в каютата обаче, бяха острите зъби на плъховете, щъкащи наоколо. Те сякаш бяха обхванати от някакъв безумен ужас, защото тичаха непрекъснато из помещението, издавайки характерното си цвърчене, и потрепваха френетично с крачета и опашки по пода.

В този миг трети удар така разтърси кораба, че Криана полетя към отсрещната стена и едва не изтръгна китките си, когато въжетата се опънаха до краен предел. Тя изохка и се строполи на пода, който изненадващо започна да се издига. Мъжете отвън започнаха да крещят още по-силно, като техните викове съвсем скоро преминаха в неистови писъци, придружени от оглушителния звук на огромни маси вода, които сякаш се изсипваха в морето от гигантска височина. Като че ли корабът се бе натъкнал на някакъв грандиозен водопад, или бе залят от огромна вълна. Подът продължи да се издига, накланяйки се настрани. Дъските заплашително изскърцаха, когато стената, на която се намираше прозорчето, постепенно се превърна в под, а той, от своя страна — в стена. Криана светкавично се долепи до мястото, където въжетата й се свързваха със стената, стъпила с треперещи нозе недалеч от отвора в пода, представлявал доскоро страничен люк. Това, което зърна през него, я накара да потрепери от ужас.

Океанът се отдалечаваше. Да, отдалечаваше се. И то надолу — ако понятията горе и долу изобщо продължаваха да съществуват. Първо на пет метра, после — на десет, след това на петнадесет, двадесет, двадесет и пет. Коленете на момичето се подгънаха от страх и то всеки момент щеше да се строполи на пода, ако не се опитваше с всички сили да стои колкото се може по-далеч от зеещия отвор. Тридесет и пет, четиридесет метра. Криана изведнъж се почувства благодарна за въжетата, които стягаха ръцете й, и горещо се молеше да издържат и да не се скъсат, оставяйки я да полети в бездната. Петдесет метра, петдесет и пет. Дали океанът пропадаше, или корабът се издигаше в небето? Шестдесет и пет метра, седемдесет. „Глупости, това не може да е истина, аз бълнувам, всичко е заради онези ужасни неща, които ми наговори едноокият“ — такива бяха едни от последните мисли, преминали през съзнанието на момичето, преди милостивият мрак на забвението да го погълне.

А последното нещо, което слухът й долови, миг преди чернотата да спусне булото си над нея, беше далечният, сякаш излизащ от недрата на Ада зов, подет от незнайните гласове на неведоми същества:

„Пх’нглуи мглв’нафх Ктхулу Р’лйех вгах’нагл фхтагн“

,

Информация за текста

© Адриан Лазаровски

Сканиране, разпознаване и редакция: nqgolova, 2007

Публикация:

ИК „Яспис“, 2004

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/4454)

Последна редакция: 2007-12-05 10:00:00