— Белият продължава да пада! Белият продължава да пада!
— Кажете му, че който няма сили да следва ятото, може да се върне у дома си! — извика водачката, без да помисли дори да забави летенето.
„Аха, такава ли била работата!“ — помисли си гъсокът. Той изведнъж разбра, че дивите гъски съвсем не са имали намерение да го вземат със себе си в Лапландия. Те само го бяха подмамили от къщи, ей тъй, за да се пошегуват.
Гъсокът беше страшно ядосан, че силите му изменят и няма да може да покаже на тези скитници, че и една домашна гъска е способна на нещо. Най-лошото беше, че попадна при Ака от Кебнекайзе. Макар че не беше дива гъска, той бе чувал за водачката Ака, която била на повече от сто години. Тя се ползувала с такава почит, че с нея летели само най-добрите диви гъски. Но Ака и нейното ято се отнасяха с презрение към домашните гъски и на него много му се искаше да им покаже, че не стои по-долу от тях.
Сега той летеше бавно след другите и се питаше да се върне ли, или да продължи. Изведнъж момченцето, което той носеше на гърба си, каза:
— Мили Мортен, не разбираш ли, че ти, който никога досега не си летял, не можеш да отидеш с дивите гъски чак до Лапландия? Защо не се върнеш в къщи, преди да си отпаднал съвсем?
Но гъсокът много мразеше момчето на стопаните и като разбра, че то не го смята способен да издържи, реши на всяка цена да продължи летенето.
— Ако още веднъж споменеш за връщане, ще те хвърля в първата варница, която срещнем! — каза той и от яд придоби такива сили, че полетя като останалите.
Той не би могъл да издържи така дълго време, но не стана и нужда, защото слънцето бързо залязваше, а почнеше ли да се здрачава, гъските незабавно се спускаха на земята. И докато се усетят, момчето и гъсокът вече стояха на брега на езерото Вомб.
„Сигурно тука ще пренощуваме“ — помисли си момчето и скочи от гърба на гъсока.
То се намери на тесен пясъчен бряг, а пред него се разстилате доста голямо езеро. Езерото изглеждаше неприветливо, защото почти цялото бе покрито с лед, почернял, неравен и изпълнен с пукнатини и дупки, както обикновено става напролет. Но ледът нямаше да се задържи още дълго. Вече се бе отдръпнал от брега и около него имаше широка ивица черна лъскава вода. Но той все още се държеше и околовръст лъхаше студ и зимна неприветливост. От другата страна на езерото като че ли имаше открита и светла обработена земя, а тук, където кацаха гъските, се извисяваше борова гора. Тя сякаш задържаше зимата. Земята се бе освободила от снега, но под грамадните клони той се беше топил и замръзвал, топил и замръзвал и сега лежеше там твърд като лед.
На момчето се стори, че е попаднало в страната на зимата и на пустотата и така се уплаши, че бе готово да се разплаче.
То беше гладно. Цял ден не бе яло нищо. Но откъде да намери храна? През месец март нито по земята, нито по дърветата има нещо за ядене.
Да, кой ще го нахрани, кой ще го приюти? Кой ще му приготви легло и кой ще го стопли край огнището си? Кой ще го пази от дивите зверове?
Слънцето вече бе залязло, от езерото пълзеше студ, а на земята падаше мрак, по следите на който се промъкваше страхът, и в гората нещо почна да шуми и да пращи.
Нямаше нито следа от удоволствието, което момчето изпитваше при летенето, и в страха си то потърси своя спътник. И наистина, към кого другиго би могло да се обърне?
Тогава видя, че гъсокът е още по-зле от него. Той лежеше на същото място, дето бе кацнал, и като че ли умираше. Шията му беше отпусната на земята, очите — затворени, а дъхът му се чуваше само като слабо съскане.
— Мили Мортен — каза момчето, — опитай се да пийнеш една глътка водица! До езерото няма и две крачки.
Но гъсокът не се и помръдна.
По-рано момчето се отнасяше жестоко с всички животни, а също и с гъсока, но сега бе разбрало, че той е единствената му подкрепа и много се уплаши да не го загуби. Затова веднага почна да го тика и влачи към водата. Това беше трудна работа, защото гъсокът бе едър и тежък, но момчето най-сетне сполучи.
Гъсокът падна във водата с главата надолу. Един миг той лежа неподвижно, после вдигна човка, отърси водата от очите си и изпръхтя. След това гордо заплува между тръстиките.
Дивите гъски бяха влезли преди него в езерото. Без да се заинтересуват за гъсока и ездача му, те веднага се бяха спуснали във водата. Изкъпани и изчистени, сега те пощипваха полуизгнили тръстики и водорасли.
Белият гъсок съгледа една малка рибка. Бързо я улови, заплава е нея към брега и я сложи пред момчето.
— Вземи я. Благодаря ти, че ми помогна да се добера до водата — каза той.
За пръв път този ден момчето чуваше любезна дума. То толкова се зарадва, че му идеше да прегърне гъсока, но не посмя да го направи. Зарадва се и на подаръка. Отначало мислеше, че няма да може да яде сурова риба, но после реши да опита.
Потърси джобното си ножче. То наистина висеше, окачено на копчето на панталоните му, но беше толкова умалено, че не изглеждаше по-дълго от кибритена клечка. Все пак то можа да изчисти и нареже рибата с него и не след дълго я излапа цялата.
Когато момчето се нахрани, хвана го срам, че е яло сурова риба. „Ясно е, че вече не съм човек, а истинско джудже“ — помисли си то.
Докато момчето ядеше, гъсокът стоеше мълчалив до него, но щом го глътна и последното късче, той каза тихо:
— Попаднали сме сред едно високомерно ято гъски, което презира всички домашни птици.
— Да, и аз забелязах това — отвърна момчето.
— За мен ще е голяма чест да мога да стигна с тях до Лапландия и да им докажа, че и домашните гъски ги бива за нещо.
— Да-а — каза момчето колебливо, защото не вярваше, че гъсокът е способен да го направи, но не искаше да му противоречи.
— Страх ме е, че не ще мога да се справя сам с такива пътуване — продължи гъсокът, — затова искам да те попитам не желаеш ли да дойдеш с мен и да ми помагаш…
Ала момчето си мислеше само как да се върне в къщи колкото може по-скоро и така се изненада, че не знаеше какво да отговори.
— Мислех, че ние не сме приятели — каза то.
Но гъсокът като че ли съвсем беше забравил това. Той си спомняше само, че момчето току-що му бе спасило живота.
— И всъщност би трябвало да се върна у дома при татко и мама — добави момчето.
— То се знае, че ще те върна при тях наесен — отговори гъсокът. — Няма да те оставя, докато не те сложа на прага на бащиния ти дом.
Момчето си помисли, че ще е добре известно време да не се показва пред родителите си. Това предложение не му беше неприятно и тъкмо се канеше да каже, че е съгласно, когато чу зад гърба см силен шум. Дивите гъски бяха излезли от езерото, всички наведнъж, и сега се отърсваха от полата. После се наредиха в дълга редица с водачката начело и се приближиха до тях.
Когато видя дивите гъски, белият гъсок остана неприятно изненадан. Той очакваше, че повече ще приличат на домашните гъски и че оле ги чувствува по-близки. Те бяха много по-малки от него и сред тях нямаше бели — всички бяха сиви с кафяв оттенък. А очите им почти го изплашиха. Те бяха жълти и блестяха така, като че ли зад тях гореше огън. Гъсока винаги го бяха учили, че е най-прилично да ходи бавно и с поклащане, но дивите гъски не ходеха, а подскачаха. Но най-много се изплаши, като видя краката им. Те бяха големи, с изтрити и раздрани стъпала. Явно бе, че дивите гъски не гледаха къде стъпват. Те не търсеха удобни за ходене пътища. Инак бяха много красиви и чисти, но по краката им се виждаше, че са клети скитници.
Гъсокът едва успя да пошепне на момчето: „Отговаряй бързо, но не се издавай кой си!“ — и те пристигнаха.
Когато застанаха пред тях, дивите гъски започнаха да кима с глави; гъсокът също закима, дори по-често
