Морис Льоблан
Дванайсетте „африканки“ на Бешу
Първата грижа на мосю Гасир, когато се събуди, беше да провери дали пакетът ценни книжа, който бе донесъл снощи, е наистина на нощната масичка, където го бе оставил.
Успокоен, той стана и пристъпи към тоалета си.
Никола Гасир, нисък шишко с изпито лице, упражняваше в квартала на Инвалидите1 професията борсов посредник, привличащ клиентела от сериозни хора, които му поверяваха спестяванията си, а той им осигуряваше добри доходи чрез сполучливи операции на борсата и тайна лихварска дейност.
На първия етаж на една тясна и стара къща, чийто собственик беше, той заемаше апартамент, състоящ се от антре, стая, столова, която му служеше и за кабинет, друга стая, където работеха трима служители, и накрая кухня.
От пестеливост не държеше слугиня. Всяка сутрин в осем часа портиерката — тромава, но много енергична и приятна жена, му качваше пощата, почистваше и слагаше на бюрото му кифла и чаша кафе.
Тази сутрин жената си излезе в осем и половина, и мосю Гасир, както всеки ден, докато чакаше служителите си, закуси спокойно, разпечата писмата и прегледа вестника. Ала изведнъж, точно в девет без пет, му се счу някакъв шум в съседната стая. Спомняйки си за пакета ценни книжа, който бе оставил там, той се завтече. Видя, че пакетът с акциите го няма, и в същото време вратата на антрето към стълбището се затръшна шумно.
Помъчи се да отвори. Но бравата се отваряше с ключ, а мосю Гасир бе оставил ключа на бюрото си.
„Ако отида да го търся — помисли си той, — крадецът ще избяга, без да го видя.“
Затова мосю Гасир разтвори прозореца на антрето, който гледаше към улицата. В този момент бе невъзможно някой да успее да излезе от сградата, без да бъде видян. И наистина, улицата беше пуста. Макар и уплашен, Никола Гасир не нададе вик за помощ. Но когато след няколко секунди забеляза главния си писар, който идеше от съседния булевард към къщата, той му махна с ръка.
— Бързо, бързо, Сарлона! — извика той, като се наведе от прозореца. — Влезте, заключете външната врата и не пускайте никого. Ограбиха ме.
Щом изпълниха нареждането му, побърза да слезе, задъхан и страшно развълнуван.
— Е, Сарлона, никого ли не видяхте?…
— Никого, мосю Гасир.
Притича до портиерската стаичка, която се намираше между долния край на стълбището и едно мрачно дворче. Портиерката метеше.
— Ограбиха ме, мадам Ален! — възкликна той. — Идвал ли е някой тъдява?
— О, не, мосю Гасир — смотолеви слисана пълната жена.
— Къде държите ключа на апартамента ми?
— Тук, мосю Гасир, зад стенния часовник. Във всеки случай никой не може да го вземе, защото от половин час не съм мръдвала от стаята си.
— Значи, вместо да слезе, крадецът се е качил по стълбата. Ах, ужасно!
Никола Гасир се спря отново пред външната врата. Другите му двама служители пристигнаха. Задъхан, с няколко изречения той им даде бързо съответните разпореждания. Докато се върне, не бива да пускат никого нито да влиза, нито да излиза от къщата.
— Е, разбрано ли е, Сарлона?
Веднага след това се качи на горния етаж и се втурна в стаята си.
— Ало — зарева той, грабвайки телефонната слушалка. — Ало! Полицейската префектура… Но, мадмоазел, не ви искам полицейската префектура! Искам да ме свържете с кафенето на префектурата… Кой номер ли е? Че отде да зная… Бързо… Направете справка… По-скоро, мадмоазел.
Най-после успя да влезе във връзка със съдържателя на кафенето и произнесе:
— Там ли е инспектор Бешу? Повикайте го… Веднага… Бързо… Той е от клиентите ми… Нямам нито секунда за губене. Ало! Инспектор Бешу? Мосю Гасир ви се обажда, Бешу. Да, добре съм… по-право не съм… Откраднаха ми акции, цял пакет… Чакам ви. А? Какво? Не можете ли? Заминавате в отпуска? Но пет пари не давам аз за вашата отпуска! Елате веднага, Бешу… веднага! В пакета бяха и вашите дванайсет акции от „Африканските мини“!
Мосю Гасир чу от другия край на жицата едно гръмогласно: „Тю да се не види!…“, което го убеди напълно в намеренията и бързината на инспектор Бешу. И наистина, след петнайсет минути инспектор Бешу долетя като вихър, с разстроено лице, и се нахвърли върху борсовия посредник.
— Моите „африканки“!… Всичките ми спестявания! Къде са те?
— Откраднати! Заедно с акциите на другите ми клиенти… с моите акции!
— Откраднати!?
— Да, от стаята ми, преди половин час.
— Дявол да го вземе! Но какво търсят моите „африканки“ в стаята ви?
— Вчера взех пакета от сейфа си в „Креди лионе“, за да го депозирам в друга банка. За по-удобно. Ала сбърках…
Бешу стовари желязната си ръка върху рамото му.
— Вие отговаряте, Гасир. Ще трябва да ме обезщетите.
— С какво? Аз съм разорен.
— Разорен ли? А тази къща?
— Ипотекирана е изцяло.
Двамата мъже заскачаха и закрещяха един срещу друг. Портиерката и тримата служители също бяха загубили самообладание и препречваха пътя на две млади момичета, наемателки от третия етаж, които искаха да излязат от къщата на всяка цена.
— Никой няма да излиза! — крещеше Бешу извън кожата си. — Никой, докато не се намерят дванайсетте ми „африканки“!
— Май не е зле да повикаме някого да ни помогне — предложи Гасир. — Чиракът на месаря… бакалинът… това са все надеждни хора.
— Дума да не става! — произнесе Бешу. — Ако ни потрябва помощ, ще се обадим в агенция „Барнет“ на улица „Лаборд“. А после ще подадем оплакване. Но това значи загубено време. Трябва да действуваме веднага.
Той се опита да се овладее, тъй като положението му на полицейски началник изискваше да запази спокойствие. Но нервните жестове и изкривената уста издаваха крайното му смущение.
— Хладнокръвие! — каза той на Гасир. — В края на краищата положението е в ръцете ни. Никой не е излизал оттук. Следователно трябва да намерим моите дванайсет „африканки“, преди да са ги измъкнали. Това е най-важното.
Той разпита двете момичета. Едното, машинописка, преписваше в стаята си циркуляри и доклади. Другото даваше уроци по флейта, също в стаята си. И двете искаха да направят покупки за обед.
— Много съжалявам — отговори неумолимият Бешу, — но тази сутрин пътната врата ще остане затворена. Мосю Гасир, двама от вашите служители трябва да стоят непрекъснато там. Третият ще изпълнява поръчки на наемателите. След обед те ще могат да излизат, но с мое разрешение, и всички пакети, кутии, мрежи за покупки и съмнителни вързопи ще бъдат внимателно претърсвани. Ето това са разпорежданията ми. А ние, мосю Гасир, да се залавяме на работа! Портиерката ще ни води.
Разположението на стаите улесняваше обиска. Сградата беше на три етажа. На всеки етаж имаше по един апартамент, тоест общо четири с партера, който в момента беше незает. На първия живееше мосю Гасир. На втория — мосю Туфемон, депутат, бивш министър. На третия, разделен на два малки апартамента — мадмоазел Льогофие, машинописка, и мадмоазел Авлин, учителка по флейта.
Тази сутрин депутатът Туфемон бе тръгнал в осем и половина за камарата, където председателствуваше някаква комисия, и тъй като жилището му се почистваше от една съседка, която идваше чак към обед, трябваше да го почакат да се върне. Но квартирите на двете госпожици бяха грижливо претърсени. След това огледаха всички кътчета на тавана, където се качиха със стълба, после дворчето, а накрая и
