момичето ахкаше по гледките, а моето главоболие тръгна от петите и бързо плъпна нагоре към висшите етажи им телосложението. Прибрах се, залитайки, в стаята, за да се преоблека за вечеря, със самочувствието на жаба, прегазена от каруца. Ако не бяха неприятностите с пояса, щях да поплача на воля на джийвсовото рамо. Но при това положение трябваше да се сдържам мъжествено.
— Таквоз, Джийвс…
— Да, сър?
— Налей ми коняк и сода.
— Да, сър.
— Наблегни на коняка, Джийвс.
— Да, сър.
След малко живнах.
— Джийвс!
— Да, сър?
— Мисля, че загазих.
— Нима, сър?
Изгледах го с присвити очи. Явно още се мусеше заради пояса.
— Да, затънал съм до шия — продължих аз, като стъпках в прахта гордостта на Устърови и се опитах да го предразположа. — Да си забелязал наоколо едно момиче с брат свещеник?
— За госпожица Хеминг ли става дума, сър?
— Леля Агата иска да се оженя за нея.
— Нима, сър?
— Ти… такова… няма ли да предложиш нещо?
— Не, сър.
Хладен и недружелюбен. Стиснах зъби и се направих, че все ми е тая.
— Ами хубаво тогава.
— Да, сър.
Туйто.
4
ПЕРЛИТЕ НОСЯТ СЪЛЗИ
Спомням си един стих ли беше, какво беше… трябва да съм го чел като ученик, защото напоследък рядко ми се случва… в който се казваше горе-долу „трам папам па-пам па-пам, сенките на мрачната тъмница смазаха подрастващия юноша“ (Уърдсуърт, „Ода за дълга“. — Б. пр.). Та през следващите две седмици аз бях този юноша. Осезателно долавях сватбените камбани и техният звън крепнеше с всеки изминат ден, а аз все не можех да измисля как да се измъкна от съдба, по-страшна от смъртта. Джийвс, несъмнено, би измъдрил поне пет-шест мозъчни изхода от положението, без дори да се напъне особено, но той продължаваше да се държи хладно и неприветливо, а на мен не ми стискаше да го моля открито за услугата. В края на краищата, виждаше се и с невъоръжено око, че младият господар бере душа, и щом като не е в състояние да извиси духа си над аления пояс, който единствен ми носеше някаква разтуха, значи старият феодален дух е мъртъв и аз нищо не можех да направя.
Начинът, по който неотразимо привличах сестрата и брата Хеминг, искрено ме слисваше. Родната ми майка не би се задържала в моята компания повече от крайно наложителното. Бих казал дори, без излишна скромност, че за повечето си познати съм едно безподобно магаре. А ето, че братът и сестрата изпитваха ненаситно жадуване по мен. Не бяха щастливи и на крачка от моя милост. Не можех да мръдна, по дяволите, без някой от двамата да се вкопчи пиявично в полите ми. Стигна се дотам, че почти спрях да излизам от стаята си. Добре че ми дадоха едно много приятно апартаментче на третия етаж с изглед към крайбрежната улица.
Една вечер се бях спотаил в стаята и за пръв път през този ден си поемах глътка волен въздух. Госпожица Хеминг ми се беше увесила на врата още от обяд, а леля Агата само това чакаше, за да ни натири навън да се разхождаме. А сега, като гледах как нагиздени люде блажено пъплят по булеварда долу, на път към Казиното и други бленувани забави, мен ме обзе един такъв смътен копнеж. Просто не можех да спра да мисля колко честит щях да бъда тук, в Ровил, ако леля Агата и останалите циреи се намираха много, много далече.
Въздъхнах тежко и в този миг на вратата се почука.
— Някой чука, Джийвс.
— Да, сър.
Той отвори и вътре нахлуха Алин Хеминг и брат й. Само те ми липсваха. Човек не може ли да остане сам в стаята си поне за половин час?
— Здравейте — казах.
— Ах, господин Устър! — задъхано изрече момичето. — Не знам откъде да започна.
Чак сега забелязах, че видът й е доста съкрушен, дори изтерзан. А братът с лице на овца сега приличаше на овца, разяждана от тайна мъка.
Затова наострих очи и наточих уши. До този момент смятах, че са дошли на светско гости, но явно нещо ги бе раздрусало. Макар че не проумявах защо ще идват да си споделят с мен.
— Станало ли е нещо? — попитах.
— Горкият Сидни… вината е моя… не биваше да го пускам да ходи там самичък — пелтечеше момичето.
Дотук братът, който междувременно бе свалил широкото си палто, само стоеше, обгърнат в мълчание. Но ето че се прокашля като овца, нагълтала се с мъгла навръх планината.
— Работата е там, господин Устър — намеси се той, — че се случи нещо крайно нежелателно. Днес следобед, докато вие тъй любезно придружавахме сестра ми, аз установих, че времето минава мудно и се изкусих да… ъ… поиграя в Казиното.
Вдигнах към него поглед, изпълнен с далеч по-ласкави помисли, отколкото до този момент. Това свидетелство, че в жилите му тече здрава спортсменска кръв, му придаде почти човешки облик в очите ми. Ако само допусках, че си пада по този вид развлечения, досега да сме си оползотворили къде-къде по- качествено времето.
— О! — възкликнах. — Забърсахте ли нещо?
Той въздъхна тежко.
— Ако въпросът ви означава дали ми е провървяло, отговорът е отрицателен. Аз неблагоразумно упорствах на схващането, че червеният цвят, след като е излязъл седем пъти последователно, неизбежно ще отстъпи място на черния. Оказа се, че греша. Изгубих всичко, господин Устър, колкото и да беше малко.
— Кофти късмет — посъчувствах му аз.
— Напуснах Казиното — продължи нещастникът — и се прибрах в хотела. Тук обаче срещнах един от своите енориаши, полковник Мъсгрейв, също дошъл на почивка в Ровил. И аз… такова… го придумах да ми осребри чек за сто лири от моята банкова сметка в Лондон.
— Значи всичко се е оправило — заключих аз с надеждата да накарам злочестата овца да погледне по-бойко на живота. — Какъв късмет, а! Да попаднете на човек, който с готовност да ви осребри чек.
— Напротив, господин Устър, това само влоши нещата. Горя от срам, докато изричам това признание, но аз незабавно се отправих обратно в Казиното и изгубих цялата сума — този път ръководен от погрешното схващане, че на черния цвят му предстои дълга поредица… мисля, че това е изразът.
— А стига бе! Вие наистина умеете да се веселите!
— Най-скръбното в цялата история е — заключи падрето, — че аз не разполагам със средства в банката, които да покрият написания от мен чек.
Признавам, че макар през цялото време да подозирах, че ми предстои изръсване и че в ближайше време джобът ми ще отънее по недвусмислен начин, аз усетих топлота в сърцето към този непрокопсаник. Дори започнах да го лицезрея с известен интерес и възхита. За първи път в живота си се натъквах на свещеник с пиперлива душевност. Явно беше огън момче и можех само да тъгувам, задето не прояви по- рано тази страна на характера си.
