Слейд извади от джоба на сакото си двете страници с доклада на професор Карпентър от „Колбърт“.
— Надявам се това да ви обясни причината. Трябваше да я купя за пет хиляди, най-много. И щях, ако го нямаше оня побъркан японец.
Херцог Гейтсхед внимателно прочете доклада на слънчевата светлина от прозореца и изражението му се промени. Неговите предци бяха извоювали положението си с убийства и грабежи и също като в случая с Бени Евънс, старите гени умират трудно.
— Това е друг въпрос, стари приятелю, съвсем друг въпрос. Кой друг знае?
— Никой. Миналия месец получих доклада вкъщи. Стивън Карпентър, аз, а сега и вие. Това е. Колкото по-малко, толкова по-добре, струва ми се.
— Ами собственикът?
— Някакъв шотландски идиот. За да си покрием гърба, реших да му предложа петдесет хиляди. Глупакът отказа. Пазя писмото и записа на отказа му. Разбира се, ще ми се да беше приел. Но не можех да предвидя тоя смахнат японец. Едва не ни я измъкна под носа.
Херцогът се замисли. На прозореца бръмчеше муха и звукът отекваше високо като дърворезачка в тишината.
— Чимабуе — промълви той. — Дучо. Мили Боже, от години не сме имали нито един от тях. Седем-осем милиона, нали? Виж, без отлагане уреди въпроса със собственика. Аз ще подпиша. Кой искаш да реставрира картината? „Колбърт“ ли?
— Това е голяма организация. С огромен персонал. Ще тръгнат приказки. Предпочитам Едуард Харгрийвс. Той е сред най-добрите на света, работи сам и мълчи като гроб.
— Чудесна идея. Заеми се с това. Съобщи ми веднага щом свърши реставрацията.
Едуард Харгрийвс наистина работеше сам — кисел и потаен мъж с частно студио в Хамърсмит. Беше ненадминат в реставрацията на повредени или покрити с по-късна картина стари майстори.
Той прочете доклада на Карпентър и си помисли дали да не се свърже с професора. Но главният реставратор на „Колбърт“ съвсем естествено щеше да се обиди, че тази изключително интересна задача е поверена на някой друг, затова Харгрийвс реши да не му се обажда. Ала познаваше служебните бланки на „Колбърт“ и подписа на професора, затова можеше да използва доклада като основа за собствената си работа. Когато заместник-председателят на „Дарси“ лично донесе шотландския натюрморт в студиото му, Харгрийвс му съобщи, че ще му трябват две седмици.
Той постави картината на статив под северния прозорец и два дни просто я гледа. Дебелата викторианска маслена боя изискваше извънредна деликатност, за да не повреди шедьовъра отдолу. На третия ден се хвана на работа.
След две седмици се обади на Перигрин Слейд.
— Е, скъпи ми Едуард?
— Готов съм. Онова, което се крие под натюрморта, е напълно разкрито.
— Ами цветовете? Успя ли да ги направиш толкова ярки, колкото и в деня, в който са били положени?
— О, несъмнено — отговори гласът по телефона.
— Ще пратя колата си.
— Мисля, че би трябвало лично да дойда с картината — внимателно рече Харгрийвс.
— Чудесно — зарадва се Слейд. — След половин час бентлито ми ще дойде да те вземе.
Той се обади на херцог Гейтсхед.
— Браво — каза председателят. — Хайде да я видим заедно. В моя кабинет, в дванайсет часа.
В дванадесет без пет един носач донесе статив и си тръгна. Точно в дванадесет в стаята влезе Едуард Харгрийвс. Носеше увитата в мека тъкан картина. Следваше го Перигрин Слейд.
Херцогът бе отворил бутилка „Дом Периньон“. Подаде чаши на гостите си. Слейд прие, реставраторът отказа.
— Е — усмихна се председателят, — какво имаме? Дучо ли?
— Е, този път не — отвърна Харгрийвс.
— Изненадай ме — каза Слейд. — Чимабуе ли?
— Не точно.
— Нямам търпение — възкликна херцогът. — Хайде, вдигнете покривалото.
Реставраторът се подчини. Картината наистина беше такава, каквато се описваше в писмото от „Колбърт“. Прекрасно изпълнена и точно в стила на ранния флорентински и сиенски Ренесанс.
Фонът представляваше средновековен пейзаж с хълмове и в далечината — камбанария. На преден план имаше една-единствена фигура. На магаре или библейски осел, който мрачно гледаше към зрителя.
Членът му унило висеше към земята, като че ли някой упорито го беше дърпал.
В средата наистина се виждаше плитка долина, от която излизаше път. По пътя се движеше малък, но напълно отчетлив мерцедес-бенц.
Харгрийвс невъзмутимо зяпаше някаква точка във въздуха. Слейд се уплаши, че ще получи фатален инфаркт, после се надяваше да получи, а накрая вече се боеше, че може и да не му стане нищо.
У херцог Гейтсхед се бореха за контрол пет века на изтънчени обноски. Накрая възпитанието спечели и без да каже нито дума, той излезе от стаята.
След един час Перигрин Слейд напусна сградата за по-дълго.
ЕПИЛОГ
Остатъкът от септември бе наситен със събития.
В отговор на ежедневните телефонни обаждания вестникарят в Съдбери потвърди, че се е получило второ писмо, адресирано до господин Макфий. Дегизиран като рижия шотландец, отиде с влак да го вземе. Пликът съдържаше чек от „Дарси“ за двеста шестдесет и пет хиляди лири.
С помощта на някои прекрасно фалшифицирани от Джули документи той си отвори сметка в „Барклис Банк“ в Сейнт Питър Порт на остров Гърнзи, един от последните данъчни убежища във Великобритания. Когато му изплатиха чека, Тръмпи отиде на острова със самолет и си отвори друга сметка в „Роял Банк ъв Канада“, на същата улица. После се върна в „Барклис“ и прехвърли парите от господин Хемиш Макфий на господин Гор. Заместник-управителят на „Барклис“ се изненада от бързината на отваряне и закриване на сметката на шотландеца, но не възрази.
От канадците, които не даваха и пукната пара за британските данъчни закони, Тръмпи получи два чека.
Единият, на стойност тринадесет хиляди двеста и петдесет лири, отиде за Коли Бърнсайд, който щеше да изживее залеза на своя живот в море от качествено бордо.
Тръмпи изтегли хиляда седемстотин и петдесет лири в брой за себе си, за да се „отърка в парите“. Вторият чек бе за Бени Евънс и Джули Дей — сто и петдесет хиляди лири. С остатъка от стоте хиляди услужливите канадци с готовност създадоха дългосрочен фонд, от който през остатъка от дните си Тръмпингтън Гор щеше да получава по около хиляда лири месечно.
Бени и Джули се ожениха и се върнаха в родния Ланкшир на Бени, където той отвори малка художествена галерия, а тя стана компютърна програмистка на свободна практика. След година металът по лицето и изрусените кичури бяха изчезнали и младото семейство имаше двама прекрасни близнаци.
Тръмпи се прибра от остров Гърнзи и у дома го очакваше писмо от „Иън Продъкшънс“. В него се казваше, че Пиърс Броснан, с когото беше играл една съвсем малка роля, искал да му повери много по-важно участие в следващия филм за Джеймс Бонд.
Някой информира Чарли Доусън и с помощта на развеселения професор Карпентър той осигури скандала на десетилетието в света на изкуството.
Полицията продължи да издирва Хамиш Макфий и господин Ямамото, но Скотланд Ярд не хранеше големи надежди.
Марина продаде спомените си на „Нюз ъв дъ Уърлд“. Лейди Елинор Слейд незабавно проведе продължително съвещание с Файона Шекълтън, доайен на лондонските адвокати, които се занимаваха с
