Фредерик Форсайт
Ветеранът
ПЪРВИ ДЕН — ВТОРНИК
Собственикът на малкия магазин беше видял всичко. Или поне така твърдеше.
Бил в магазина, до витрината, и подреждал стоката си, когато вдигнал поглед и забелязал мъжа оттатък улицата. Онзи не се отличавал с нищо и собственикът щял да се извърне, ако човекът не куцал. По-късно щеше да даде показания, че на улицата нямало никой друг. Денят бил горещ и задушен под сивото покривало на смога. Парадайз Уей бил мрачен, както винаги — търговска улица в сърцето на един от покритите с графити, уморени, погубени от престъпността жилищни квартали, които загрозяват пейзажа между Лейтън, Едмънтън, Долстън и Тотнъм.
Когато преди тридесет години го бяха открили с грандиозна церемония, бяха обявили Медоудийн Гроув за нов стил в евтиното общинско строителство за работническата класа. Всъщност кварталът представляваше сив бетонен концлагер, създаден от общински съвет, който развяваше червеното знаме на световния комунизъм, и проектиран от архитекти, които предпочитаха за себе си обрасли в орлови нокти къщи в провинцията.
Оттогава Медоудийн Гроув се бе спускал по нанадолнището по-бързо от участниците в Тур Франс по отсамния склон на Пиренеите. До 1996-а лабиринтът от улици, подлези и сокаци, свързващи мрачните блокове, беше покрит с мръсотия, смърдеше на урина и оживяваше само нощем, когато бандите местни безработни младежи обхождаха владенията си, за да обират кварталните наркопласьори. До болка почтени пенсионирани работници, вкопчени в стария морал и успокоителната сигурност от младежките си дни, живееха зад барикадирани врати, изпълнени с ужас от вълчите глутници навън.
Между седеметажните блокове имаше участъци, някога покрити със зелена трева. Няколко зарязани ръждясали коли, от които бяха останали само купетата, красяха алеите край предназначените за отдих площадки.
Повечето от магазините по търговската улица бяха закрити, понеже на собствениците им беше писнало да водят борба с кражбите, обирите, преднамереното вредителство, разбитите прозорци и расисткия тормоз. Сега повече от половината витрини бяха затворени със стоманени капаци, а малкото отворени магазини се опитваха да се защитават с железни решетки.
На ъгъла продължаваше да упорства господин Виджей Пател. Прогонени от жестокостите на Иди Амин1, родителите му го бяха довели десетгодишен от Уганда. Великобритания ги беше приела. И той й бе благодарен. Все още обичаше втората си родина, спазваше закона, мъчеше се да е добър гражданин и се озадачаваше от бързия упадък на стандартите, с който се характеризираха деветдесетте години.
В онези части от Лондон, които полицията нарича Североизточен район, не е разумно да попадат външни хора. Куцият бил точно такъв. Той се намирал само на петнадесетина метра от ъгъла, когато от уличката между два магазина се появили двама мъже и му препречили пътя. Господин Пател се вцепенил. Те не си приличали, ала били еднакво заплашителни. Добре познавал хората като тях. Единият бил набит, с бръсната глава и свинска физиономия. Макар и от тридесет метра разстояние, господин Пател видял на лявото му ухо да блести обеца. Носел торбести дънки и лекьосана тениска. Биреното му шкембе висяло над широкия му кожен колан. Той решително застанал пред непознатия, който нямал друг избор освен да спре.
Вторият мъж бил по-слаб, със светли панталони и сиво яке, закопчано с цип. С мазна права коса до под ушите. Той се промъкнал зад жертвата и зачакал там.
Набитият вдигнал десния си юмрук до лицето на куция. Господин Пател зърнал проблясък на метал. От това разстояние не се чувало нищо, но видял, че устните на здравеняка се раздвижили. Жертвата само трябвало да даде портфейла, часовника и другите си ценности. С малко късмет нападателите щели да го ограбят и да избягат, а самият той щял да остане невредим.
Куцият обаче постъпил глупаво. Той бил сам и много по-слаб. Ако се съдело по почти бялата му коса, бил на средна възраст, а куцането му очевидно показвало, че не е напълно подвижен. Ала въпреки това оказал съпротива.
Господин Пател го видял да вдига дясната си ръка. Изключително бързо. Сякаш леко се олюлял и завъртял рамене, за да вложи повече сила в замаха си. Набитият бил ударен в носа. Беззвучната до този момент пантомима била пронизана от мъчителен вик, който господин Пател чул дори през стъклото на витрината.
Здравенякът залитнал, притиснал носа си с двете си ръце, и господин Пател видял между пръстите му кръв. Когато даваше показания, собственикът на магазина трябваше да спре, за да си спомни ясно случилото се след това. Онзи с мазната коса забил юмрук в бъбреците на куция, после го изритал отзад в сгъвката на здравото коляно. Това било достатъчно. Жертвата се строполила на тротоара.
В Медоудийн Гроув се носеха или маратонки (за бързина), или тежки кубинки (за ритане). И двамата нападатели били с кубинки. Мъжът на тротоара се свил на кълбо, за да се предпази, но нямал никакъв шанс. Все още притиснал носа си с ръка, набитият го изритал в главата.
Според господин Пател му нанесли двадесетина ритника — докато жертвата не престанала да се гърчи. Онзи с мазната коса се навел над човека и бръкнал във вътрешния джоб на сакото му.
Господин Пател го видял как вади портфейл с палеца и показалеца си. После двамата се изправили, обърнали се, затичали по уличката и потънали в лабиринта на квартала. Преди да изчезнат, набитият измъкнал тениската от дънките си и я надигнал, за да я притисне към кървящия си нос.
Собственикът на магазина ги изчакал се скрият, после побързал да мине зад щанда при телефона. Обадил се на полицията и дал номера и адреса си на телефонистката, която заявила, че не може да направи нищо, докато не узнае кой се обажда. След като изпълнил всички формалности, господин Пател помолил да пратят полиция и линейка. И се върнал при витрината.
Мъжът лежал на тротоара. Бил неподвижен. Никой не му обръщал внимание. Хората на тази улица не желаели да се замесват в такива неща. Господин Пател щял да отиде при него и да направи каквото може, но не знаел как се оказва първа помощ, страхувал се да мести човека, страхувал се за магазина си, страхувал се, че крадците може да се върнат. Затова продължил да чака.
Първо се появи патрулната кола. Трябваха й по-малко от четири минути. Когато получиха съобщението, двамата полицаи случайно се намираха само на половин километър оттам, на Северен Хай Роуд. Те познаваха квартала и мястото на Парадайз Уей. И двамата бяха били дежурни по време на расовите безредици през пролетта.
Когато автомобилът спря и воят на сирената заглъхна, полицаят, който седеше на предната лява седалка, изскочи навън и се затича към фигурата на тротоара. Другият остана зад волана и провери по радиостанцията дали пристига линейка. Господин Пател видя, че полицаите поглеждат към неговия магазин, за да проверят адреса, от който е получен сигналът, но нито един от двамата не отиде при него. Това можеше да почака. Вниманието им привлече виещата линейка, която тъкмо завиваше зад ъгъла. На Парадайз Уей се бяха събрали неколцина зяпачи, ала всички стояха на разстояние. По-късно полицаите щяха да ги разпитат, но само щяха да си изгубят времето. Жителите на Медоудийн Гроув гледаха за забавление, но не помагаха на ченгетата.
Санитарите бяха двама, квалифицирани и опитни хора. Също като за полицията, за тях процедурата си е процедура и трябва да се спазва буквално.
— Прилича на грабеж и побой с ритници — отбеляза приклекналият до тялото полицай. — Вероятно тежък.
Санитарите кимнаха и се хванаха на работа. Нямаше кръв, която да спрат, затова най-важно бе да стабилизират шията. Жертвите на катастрофи и побои могат да бъдат доубити на място, ако са пострадали шийните им прешлени и бъдат подложени на неумело третиране. Двамата бързо му поставиха шина, за да предотвратят клатенето на шията.
Следващата процедура беше да го прехвърлят върху носилка, за да обездвижат и шията, и гърба. Направиха го на самия тротоар. Едва тогава можеха да го вкарат в линейката. Действаха бързо и сръчно. След пет минути бяха готови да потеглят.
— Трябва да дойда с вас — каза полицаят. — Жертвата може да даде показания.
