Мадам Бовари

Гюстав ФлоберМадам Бовари

На Мари-Антоан-Жюл Сенари

Член на адвокатското съсловие в Париж, бивш председател на Народното събрание и бивш министър на вътрешните работи.

Скъпи и знаменити приятелю,

Позволете ми да поставя начело на тая книга и над посвещението — Вашето име; защото най-много на Вас дължа нейното публикуване. Минало през Вашата великолепна защита, моето произведение придоби сякаш за самия мене непредвидена значителност. Приемете прочее тук знака на моята благодарност, която, колкото и голяма да е, никога не ще стигне висотата на Вашето красноречие и на Вашата преданост.

Париж, 12 април 1857 г.

Гюстав Флобер

Част първа

I

Бяхме в занималнята, когато влезе директорът, а след него един нов, облечен по градски, и училищният прислужник, който носеше висок чин. Ония, които спяха, се събудиха и всички станаха, като че бяха изненадани сред работата си.

Директорът ни направи знак да седнем, после се обърна към възпитателя.

— Господин Роже — каза той полугласно, — водя ви тоя нов ученик. Той постъпва в пети клас. Ако работата и поведението му са задоволителни, ще мине в отдела на големите, което отговаря и на възрастта му.

Останал в ъгъла зад вратата, така че едва се виждаше, новият беше селско момче, около петнадесетгодишно и на ръст по-високо от всички ни. Косата му бе подрязана по права линия над челото като на селски псалт, изглеждаше смислен и много смутен. Макар да не бе широкоплещ, дрешката му от зелено сукно с черни копчета като че го стягаше под мишниците, а през отвора на ръкавите се виждаха червени ръце, свикнали да бъдат на открито. Краката му, в сини чорапи, се подаваха от жълтеникави панталони, които бяха силно изопнати от презрамките. Обут беше с яки обуща, нелъснати, подковани с гвоздеи.

Почнаха да разказват уроците. Той цял се превърна в слух, съсредоточен, като че се намираше на проповед в църква, не смеейки дори да кръстоса крака или да се облакъти, и в два часа, когато звънецът удари, възпитателят трябваше да му каже да застане в редиците при нас.

Имахме обичай, влизайки в клас, да хвърляме фуражките си на земята, за да останат ръцете ни свободни; трябваше още от прага да ги запращаме под чина, та да се ударят в стената и да вдигат много прах: така беше установено.

Но било че не забеляза това, което правехме, било че не се реши да го усвои, молитвата свърши, а новият все още държеше фуражката на коленете си. Тя беше една от ония сложно направени шапки, в които могат да се открият елементите на калпака, на шапската1, на кръглата шапка, на видровата фуражка и на нощната шапчица — с една дума, едно от ония жалки неща, мълчаливата грозота на които е дълбоко изразителна като лицето на глупак. Яйцевидна, издута от банели, тя започваше с три обиколки, прилични на кървавици; сетне се редуваха, разделени от червена ивица, ромбове от кадифе и от заешка плъст; после идеше нещо като торбичка, която завършваше с мукавен многоъгълник, покрит със сложна везба от лъскав ширит, отдето се провесваше като пискюл на тънка червена връвчица една кръстовидна висулка от преплетена сърма. Фуражката беше нова; козирката лъщеше.

— Станете — каза учителят.

Момчето стана, фуражката му падна. Целият клас се разсмя. То се наведе да я вдигне. Съседът му я бутна с лакът и тя падна; то отново я вдигна.

— Освободете се най-сетне от каската си — каза учителят, който беше духовит човек.

Учениците избухнаха в гръмовит смях, което съвсем обърка клетото момче, и то не знаеше вече да държи ли фуражката си, да я остави на земята ли, или пък да я сложи на главата си. То седна и я тури на коленете си.

— Станете — поде учителят — и ми кажете името си.

Новият смотолеви някакво неразбираемо име.

— Повторете!

Чу се същото смотолевяне на срички, заглушено от дюдюканията на класа.

— По-високо — викна учителят, — по-високо!

Тогава, като взе едно отчаяно решение, новият разтвори неимоверно уста и изкрещя, колкото му глас държи, сякаш викаше някого:

— Шарбовари.

Гръмна страшна врява, вдигна се в кресчендо, с остри крясъци (ревяха, лаеха, тропаха, повтаряха: „Шарбовари! Шарбовари!“), после се разля в отделни звуци, едва затихна, подемаше се неочаквано от време на време в редицата на някой чин, дето тук-там като незагасен фишек избухваше приглушен смях.

Все пак, под дъжд от наказания, редът полека-лека беше въдворен и учителят, успял най-сетне да схване името Шарл Бовари — след като накара да му го диктува, срича и препрочита, заповяда на клетото момче да седне на чина, определен за мързеливите, поставен при катедрата. То се размърда, но преди да тръгне, се подвоуми.

— Какво търсите? — попита учителят.

— Моята фу… — продума новият, като гледаше безпокойно наоколо си.

— Петстотин стиха на целия клас! — Тези думи, изкряскани с яростен глас, спряха като някакво Quos ego2 нова буря.

— Мирувайте най-сетне! — продължи възмутеният учител, бършейки челото си с кърпа, измъкната под шапчицата му. — А вие, новият, ще ми препишете двадесет пъти глагола ridiculus sum3.

После с по-мек глас добави:

— Е, ще си намерите фуражката, не са ви я откраднали.

Всичко отново утихна. Главите се наведоха над книгите и през двата часа новият имаше примерно държане, макар че от време на време някоя топка от сдъвкана хартия, подхвърлена с върха на перо, му изцапваше лицето. Той се избърсваше с ръка и оставаше неподвижен, с наведени очи.

Вечерта в занималнята той извади изпод чина наръкавниците си, сложи в ред нещата си, начерта грижливо листовете.

Видяхме го, че работи съвестно, търси всяка дума в речника и употребява много труд.

Несъмнено бе, че само поради усърдието, което проявяваше, не го върнаха в по-долен клас; защото макар да знаеше сносно правилата, изразите му бяха почти лишени от изящество. Той бе почнал уроците си по латински със селския свещеник, тъй като родителите му от пестеливост го бяха изпратили колкото може