близостта на жената до себе си и се чудеше какво ли ще изпита, ако му откажат тази близост веднъж завинаги. Представата за това го натъжи безкрайно.
Риланон, столицата на Островното кралство, очакваше своя крал. Сградите бяха окичени със знамена и цветя. По покривите гордо плющяха флагове, а над улиците, по които щеше да премине кралската свита, бяха изпънати безчет разноцветни гирлянди. Наричан „Перлата на кралството“, Риланон се простираше по склоновете на многобройни хълмове и хълмчета — възхитителна гледка от изящни кули, въздушни арки и вити мостове. Бившият крал Родрик се бе захванал с благоустройството на престолния град, украсил бе сградите в околностите на двореца с фасади от красив мрамор и кварц, превръщайки столицата в искрящо под лъчите на следобедното слънце вълшебство.
„Кралски орел“ бавно се приближи до кея. По терасите и покривите на зданията, както и по улиците с гледка към пристанището, градските тълпи огласяха въздуха с възгласи в чест на завръщащия се млад крал. В продължение на много години Риланон бе стоял забулен под черния облак на лудостта на крал Родрик и макар Луам все още да беше непознат за по-голямата част от гражданството, хората го обожаваха, защото бе щедър. Освен това една от първите му заповеди беше да се смъкнат данъците.
Лоцманът с майсторска лекота подведе кораба на полагащото му се място, привързаха го за кея и стълбата се спусна.
Луам слезе пръв. Както изискваше традицията, той падна на колене и целуна родната земя. Очите на Арута, останал вкочанен на палубата, обходиха тълпата на кея, за да зърнат Анита, но не можа да я види сред напиращите да поздравят Луам знатни особи и мигновено го жегна студенина.
Мартин побърза да сръга крондорския принц, тъй като според протокола той трябваше да слезе втори. Арута се забърза по стълбата с Мартин само на крачка след него. Погледът на принца засече сестра им, която остави стоящия до нея бард, затече се неудържимо напред и прегърна Луам. Макар останалите от свитата на посрещачите да не бяха толкова несдържани в етикецията, от придворните и стражите, очакващи с радост краля, се надигнаха спонтанни възгласи. След това Арута се озова в прегръдката на Карлайн и тя го целуна горещо по бузата.
— Ох, колко ми липсваше киселата ти физиономия! — въздъхна тя щастливо.
Арута, който си беше надянал мрачната маска, така присъща му, когато потънеше в размисъл, се сепна и попита:
— Каква кисела физиономия?
— Изглеждаш все едно си глътнал някое жабе и то още мърда в гърлото ти — каза Карлайн с невинна усмивка.
Мартин се засмя гръмко, а Карлайн вече прегръщаше и него. Отначало той се вдърви — още не беше свикнал толкова с припознатата си сестра, колкото с двамата си братя, но после се отпусна и също я прегърна. Карлайн промълви:
— Умрях от скука тук без трима ви.
Забелязал застаналия малко встрани Лаури, Мартин поклати глава.
— Не ще да е било чак толкова скучно. Карлайн му отвърна игриво:
— Няма закон, според който само мъжете могат да се забавляват. И освен това той е най-добрият мъж, когото съм познавала, като изключа братята си.
Мартин само се усмихна. Арута продължаваше да се озърта за Анита.
Лорд Калдрик, херцогът на Риланон, първи съветник на Негово величество и брат на дядото на Луам по майчина линия, се ухили широко, когато силната кралска десница разтърси отривисто ръката му.
— Е, дядо, как е кралството ни?
— Добре е, кралю мой. След като най-сетне се върнахте.
Арута посърна още повече и Карлайн го скастри:
— О, я се стегни, Арута. Тя е в Източния парк и те чака.
Арута я целуна по бузата, забърза се покрай подсмихващия се Мартин и профуча край Луам, като подвикна:
— С позволението на ваше величество.
Изненадата на лицето на Луам бързо се замени с веселие, докато Калдрик и останалите придворни останаха зяпнали от странното поведение на крондорския принц. Луам се наведе към ухото на Калдрик и прошепна:
— Анита.
Сбръчканото лице на Калдрик грейна в лъчезарна усмивка и той се изкиска разбиращо.
— Значи скоро пак ще заминавате. Тоя път за Крондор и венчавката на брат ви?
— Бихме предпочели да се позадържим тук, но традицията налага принцът да сключи брак в своя град, а пред традицията сме длъжни да се прекланяме. Но едва ли ще е по-рано от няколко седмици. Тези неща искат време, а междувременно и кралството трябва да се управлява, макар че, както виждаме, си се справил добре и без нас.
— Може би, ваше величество, но след като кралят вече си е в Риланон, много неща, чието решаване беше отложено през тази година, ще бъдат предоставени за вашата преценка. Петициите и другите неща, които ви бяха препратени по време на пътуването, са само една десета от това, което ви чака.
Луам простена шеговито.
— Май ще трябва да наредим на капитана отново да опъва платната.
Калдрик се усмихна.
— Хайде, ваше величество. Градът иска да види краля си.
По стихналите алеи на Източния парк тихо крачеше самотна фигура. Рано беше все още, докато разцъфтят добре поддържаните лехи. Някои по-сърцати стръкчета излагаха на показ плаха пролетна зеленина, а и подкастрените живи плетове бяха вечнозелени, но като цяло паркът все още представляваше по-скоро повяхнал символ на зимата, отколкото свежо обещание за пролетта, която щеше да се развихри едва след няколко седмици.
Погледът на Анита се зарея над ширналия се долу Риланон. Палатът се издигаше на най-високия хълм в центъра на града, заеман някога от яка каменна цитадела, която все още служеше за негово ядро. Седем високи сводести моста прехвърляха лъкатушещата в подножието на хълма река. Следобедният вятър беше мразовит и Анита придърпа тънкия копринен шал на раменете си.
Тя се усмихна неволно, потънала в спомени. Зелените и очи леко се премрежиха при мисълта за покойния й баща, принц Ерланд, и за всичко, което се бе случило през последната година и нещо: как Ги дьо Батира бе пристигнал в Крондор и се беше опитал да я принуди да сключи с него дворцов брак и как Арута се бе появил в Крондор инкогнито. Крили се бяха заедно под закрилата на „Шегаджиите“ — крадците на Крондор — повече от месец, докато успеят да се измъкнат от града. В края на Войната на разлома тя бе отпътувала за Риланон, за да присъства на коронясването на Луам. Междувременно се беше влюбила до уши в по-младия брат на краля… и ето че сега Арута се завръщаше в Риланон.
Стъпките на ботуши по каменната настилка я накараха да се обърне. Очакваше да види някой слуга или страж, дошъл да я уведоми за пристигането на краля в залива, но към нея се приближаваше уморен мъж във фино, но омачкаяо пътно облекло. Тъмнокафявата му коса беше разрошена от вятъра и тъмни кръгове обкръжаваха хлътналите му очи. Изпитото му лице, толкова скъпо на сърцето й, се беше навъсило както винаги, когато Арута обмисляше нещо много сериозно. Докато се приближаваше към нея, тя за кой ли път се възхити на гъвкавата му, почти котешка стъпка. А когато се озова пред нея и й се усмихна — плахо, срамежливо дори — неспособна да си наложи приучената от толкова години дворцово възпитание сдържаност, Анита усети сълзите, стичащи се по бузите й.
— Арута…
Останаха дълго притиснати един в друг, без нищо да могат да си кажат. После той бавно наклони главата й назад и я целуна. Без думи й изрече цялата си обич и копнеж и тя пак без думи му отвърна. Погледът му се гмурна в очите й, зелени като морето, погали осеяното с малки лунички носле, толкова прелестно несъвършенство на иначе съвършената белота на кожата й. Усмихна се уморено и въздъхна:
— Върнах се.
И веднага се засмя на тази своя съвсем ненужна реплика. И тя се засмя. И на Арута му стана някак леко от това, че държи в ръцете си тази млада жена, че вдъхва аромата на рижата й коса, сплетена по някакъв
