Но сега се отвърна от нея със студен поглед, за да помогне на Габриел да сложи безжизнените фигури в лодката и да ги върже.
Тамсин потрепери от студ, макар че нощта беше топла и приятна. Тя беше погледнала в очите му и бе прочела мислите в тях, сякаш имаше пред себе си отворена книга.
Габриел се съблече, като остави само дебелите си вълнени гащи, и заедно с полковника избута лодката във водата. После скочи вътре и закрепи греблата. Дейвид се раздвижи и извика, ресниците му затрепкаха.
— Продължавай да спиш, момче. — Габриел го изрита леко в брадичката. Според Джулиън това беше само леко докосване, но Дейвид веднага се свлече назад и повече не помръдна.
Силата на този непредвидим исполин не беше за подценяване.
— Нали няма да ги убиете? — попита тревожно той. Габриел поклати глава.
— Един ден под парещото слънце ще бъде достатъчен, полковник — отговори ухилено той. — Ако искате, даже ще им оставя греблата.
Джулиън хвърли зъл поглед към двамата голи мъже и си представи как щяха да се носят по вълните под яркото лятно слънце и да чакат някоя рибарска лодка да ги открие. Мисълта беше дяволски приятна.
— Оставете им едно гребло — посъветва го той. Габриел кимна.
— А вие ще отнесете малкото момиче у дома, нали?
— Ще й предложа закрилата на дома си за още една нощ — обясни безизразно Джулиън. — След това, тъй като сте свършили всичко, за което дойдохте тук, ще бъдете така добри да се откажете от претенциите си към гостоприемството ми.
Габриел смръщи чело.
— Оставете коня ми, където го вързах — каза той и се обърна към брега. — Когато се върна, ще се кача горе и ще си дойда с коня.
Джулиън опря ръце на хълбоците си и го изчака да се скрие в мрака. Габриел гребеше с лекота и лодката бързо навлезе навътре в морето. След малко полковникът се обърна към Тамсин. Тя седеше на един къс скала, ръцете й бяха скръстени в скута, а главата сведена, сякаш търсеше нещо в пясъка.
Усетила погледа му, тя вдигна глава. Очите й бяха огромни и гледаха напрегнато.
— Е, вече знаеш всичко, полковник.
Джулиън вдигна презрително едната си вежда.
— Не мога да повярвам — заговори провлечено той. — Наистина ли вече нямаш тайни, нито скрити коварни планове, които е измислила нечестната ти главичка? Прощавай, но ми е много трудно да повярвам в това, Виолет.
— О, да, имам още една тайна — отговори кротко тя. — Но само една и ей сега ще я узнаеш: аз те обичам. Обичам те толкова много, че ме боли. И никога няма да обичам друг мъж. Само теб, за цял живот.
Ръцете й се отпуснаха в пясъка.
— Това беше всичко — продължи все така тихо и отмерено тя.
— Използвах те, мамих те, лъгах те и направих всичко, за да променя живота ти и да те превърна в инструмент за осъществяването на целите си. Принудих те да напуснеш Испания и да ме приемеш в дома си. Аз съм незаконната дъщеря на една Пенхалан и разбойнически барон. Но аз те обичам, обичам те с тялото и душата си и съм готова да дам за теб и последната си капка кръв, ако я поискаш.
Тя стана бавно.
— Но сега това вече не е нужно, затова ще си отида. И не се страхувай, че пътищата ни пак ще се пресекат. — Тя се обърна и закрачи бавно към пътеката в скалите.
— Забрави да отбележиш в каталога на грешките си, че повърна върху ботушите ми — извика подире й Джулиън.
Тамсин се обърна спокойно към него.
— Мисля, че си заслужил това право — отговори тя. — Имаш право да ми се подиграваш. Защо да вярваш в любовта ми? Знам, че ти изглеждам жалка. Знам, че не мога да намеря извинение за онова, което ти сторих, нито да те обезщетя за стореното зло.
— Не мога да повярвам на ушите си — промърмори Джулиън. — Ще приема, че невероятното ти смирение е предизвикано от дрогата, която ти е дал Пенхалан. Но те предупреждавам, че действието й няма да трае дълго.
Това вече беше много! Тамсин забрави тъгата и слабостта си. Нямаше да изчезне от живота му като прекършена клонка. Полковник Джулиън Сейнт Симон щеше да има нещо, с което да я запомни.
— Ах ти, отвратително копеле! Ти, мръсен негодник! — Тя се наведе, грабна шепа пясък и я хвърли по него. После видя бутилката с коняк и я грабна зарадвано. Бутилката описа широка дъга, удари го по рамото и падна в пясъка.
— Дяволче! Бандитка! Дракон! — извика предизвикателно Джулиън. Тамсин беше докопала един от ботушите на Габриел и се целеше в него. Усмивката му ставаше все по-широка.
— Мръсник! Пияница! Разбойник! Неучтива свиня! — отговори със залп проклятия тя и потърси още нещо, което да хвърли по него. — Не можеш даже да приемеш извинението ми, както подобава на английски джентълмен!
Джулиън се хвърли към нея и я метна в пясъка. Имаше чувството, че е ударен от гръм. В известен смисъл се чувстваше като новороден, болката и гневът бяха изчезнали. Вече не беше важно кога и защо беше започнала връзката им. Важно беше единствено настоящето. Тя го обичаше. Той повярва във всяка отделна дума, която му беше казала. Отдавна знаеше, че и той я обича… бореше се с това знание… седмици наред… и загуби битката. Тази жена беше извън закона, неморална, дръзка, безогледна — възможно най- неподходящата съпруга за лорд Сейнт Симон. Но сега това изобщо не го интересуваше.
Той легна отгоре й и вдигна ръцете й над главата.
— И кога откри, че ме обичаш?
— Преди няколко седмици — отговори тя, докато лежеше съвсем мирно под него. Тя четеше в очите му, виждаше ярката светлина в зениците и в душата й припламна безумна надежда. — Но знаех, че ти не можеш да си позволиш да ме обичаш по същия начин. В същото време обаче знаех, че ти ме обичаш… и се надявах, че след като се върнем в Испания, ще се научиш да се вслушваш в гласа на сърцето си. Първо обаче трябваше да си разчистя сметките със Седрик… трябваше да го направя… заради Сесил и баща ми. Но се отказах от първоначалния си план да го изоблича публично и да го унищожа, защото така ти щеше да узнаеш всичко. Страх ме беше, че ще те направя нещастен. Не исках да узнаеш, че съм те мамила.
— Нещастен ли? Ти си майсторка на омаловажаването — отговори с разкривена от гняв уста той. — А ще можеш ли да намериш прилично описание на думата изнудване? Разбира се, само за да мога да живея със съзнанието, че съм се свързал с една изнудвачка.
— Това не беше изнудване, а само възстановяване на справедливостта!
— Това звучи малко по-добре. Опитай още веднъж.
— Диамантите са принадлежели на мама — обясни тя и най-после му разказа цялата история. — Мисля, че постъпих справедливо — гласеше заключението й.
— Съвсем справедливо — съгласи се замислено Джулиън, който продължаваше да лежи отгоре й в пясъка. — Мисля, че мога да живея с това. Да имам жена с чувство за справедливост, но не и изнудвачка. — Той кимна още веднъж. — Да, мисля, че с това мога да живея.
— Много си тежък — оплака се Тамсин. — Не искам да повърна още веднъж, защото ще ти изцапам дрехите.
Джулиън промърмори някакво проклятие и светкавично я освободи от тежестта си.
— Трябва да се върна в Ланжерик. — Тамсин седна в пясъка. — Чувството ми за справедливост не е удовлетворено… а и Цезар е там.
Джулиън стана и я издърпа да се изправи.
— Добре, да направим визита на учтивост на милия ти вуйчо.
— Не е нужно да идваш и ти.
— О, разбира се, че е нужно — възрази той. — Аз също имам ярко изявено чувство за справедливост.
— Според теб, много ли е лошо, че във вените ми тече Пенхаланова кръв? — попита плахо тя и се
