Джейн Фийдър
Безразсъдното ангелче
1
— По дяволите, сър Даниъл, мога да се закълна, че това е момиче! — Драгунът беше коленичил до едно от хилядите сгърчени тела, осеяли бойното поле. Някои бяха замлъкнали, други призоваваха сърцераздирателно небето в предсмъртните си мъки или стенеха тихо. Знаеха, че са победени и могат да се надяват само на милостив край.
Сър Даниъл Дръмънд слезе от тежкия черен кавалерийски кон, провесил безучастно глава в августовската жега.
— Възможно ли е, Том? — наведе се той над неподвижното тяло.
Раненият се раздвижи и простена. Клепачите се вдигнаха и Даниъл надникна в две огромни кафяви, замъглени от болката очи.
— Искам да ида при Уил. Къде е той? — прошепна слаб, треперещ глас, а после очите отново се затвориха.
— Всемогъщи боже! — измърмори Даниъл и развърза кожения елек, пропит на рамото й от кръв.
Дори да се беше имало и най-малко съмнение за пола на тази жертва на тридневната битка при Престън, сега то бързо се разсея. Под ризата от грубо платно ясно се очертаваха женски закръглености.
Даниъл беше чувал за жени, които обували войнишки панталон, слагали кожен елек, грабвали копие и алебарда, и следвали съпрузите си в битките, но още не беше срещал такива същества. Този екземпляр тук изглеждаше на всичкото отгоре много млад за подобен любовен подвиг.
— Мисля, че е била прободена с пика — измърмори Том, като видя зеещата рана. — Но изпращат отряди да издирват ранените. Най-добре ще е да я оставим тук и да си продължим по пътя, ако не искате да си загинете в някой затвор на кръглоглавците.
— Да, да — съгласи се разсеяно младият благородник, но явно нямаше намерение да яхне отново коня. Докосна внимателно раната. — Мисля, че раната не е много дълбока, но кой знае, дали ще я намерят. Може кръвта й да изтече, преди хората с носилката да минат оттук.
И той посочи широкото бойно поле — ужасяваща гледка, която нощта милостиво забулваше освен в кратките мигове, когато луната се подаваше иззад плуващите облаци. Сред проснатите тела, почти невидими, сновяха приведени силуети. Можеше да са мародери, но можеше да са и санитари, размисляше угнетено Даниъл.
— Ще я отведем с нас — заяви той изведнъж решително и свали ешарпа си, чийто син цвят се обагри с ужасяваща бързина в тъмночервено, когато превърза внимателно раната на момичето.
— С тази ранена жена няма да напредваме много бързо — измърмори драгунът и се озърна тревожно. — Не искам да съм непочтителен, сър, но ако ни хванат, ще помогнете на момичето колкото мъртва риба.
Въпреки че и той беше угрижен, Даниъл не можа да не се усмихне на обичайната грубоватост на спътника си.
— Няма да споря с теб по този въпрос, Том, но въпреки всичко ще я взема. Та тя е още дете, едва ли е много по-голяма от малката Лизи. — И сър Даниъл се метна на коня.
Том сви рамене. Не зависеше от него какво решение да вземат, въпреки че му беше ясно — положението им в тази разкъсана от гражданска война страна наистина нямаше да стане по-леко. Той вдигна неподвижното тяло и го подаде на сър Даниъл да я настани на седлото пред себе си, а после и той яхна коня си.
— Сега накъде, сър?
— Най-добре по-далеч от широките пътища… напряко през нивята. Онези сигурно са почнали да ловят бегълците — каза той, присвил с горчивина устни. — Бог ми е свидетел, Том, че за последен път бягам от тези отвратителни, предали отечеството си копелета.
Думите му бяха пророчески, но той не го знаеше. Пришпори яко коня, а той сякаш събра последни сили. Препусна в нощта по-надалеч от това ужасно място, над което мъките и смъртта бяха надвиснали като отровен облак.
Препускаха четири часа без да спират, а когато утринната заря освети небето на изток, конете бяха капнали. Нежното тяло в ръцете на Даниъл почти не беше помръдвало. От време на време тих стон доказваше, че момичето още е живо. Конниците стигнаха малка горичка, през която едно поточе течеше бавно по плоските камъни.
— Ще спрем тук да починем, Том. Достатъчно е отдалечено. Място за кравари и пастирки, а не за войници.
— Остава да се надяваме, че пастирите и пастирките няма да се полакомят за наградата за благородник от противниковия лагер — измърмори Том, пое от господаря си товара и го сложи на пясъчния бряг на потока. — Тя не носи отличителни знаци, не знаем, дали се е била за краля или за Кромуел.
— Нито на чия страна е бил нейният възлюбен — каза Даниъл и свали с въздишка на облекчение тежкия железен шлем. Буйни руси къдрици се разпиляха върху дантелената яка на кожения му жакет. — Предполагам, че любовта, а не политиката е довела момичето на бойното поле. Той охлаби връзките на ризницата си и се изпъна с удоволствие на тревата. — Погрижи се за конете. Ще видя какво мога да направя за ранената.
Той разкопча внимателно кожения жакет на момичето. Ешарпът му беше потъмнял от изтеклата кръв. Когато Даниъл понечи да го свали, непознатата отвори очи.
— Къде е той? — опита се тя да се надигне.
— Спокойно. — Не му струваше усилие, да я задържи, но в погледа й се четеше страх.
— Пуснете ме. Кой сте вие? Какво искате от мен? — В думите й звучеше уплаха, но тя говореше без акцент, без следа от селски диалект.
— Искам само да ви помогна — каза спокойно сър Даниъл Дръмънд. — Ако не се лъжа, рамото ви е било прободено от върха на пика. — Той махна ешарпа и разкъса невъзмутимо ризата й, за да оголи раната, от която отново потече кръв и образува нов слой върху вече съсирената.
Тя отвори уста за вик на болка, но после стисна устни и понесе прегледа с достойно за възхищение самообладание. Все пак докато Даниъл измиваше засъхналата кръв, изпод отпуснатите клепачи течаха сълзи и оставяха светли следи по бузите й, черни от барутния дим.
— Мисля, че костта не е счупена — каза замислено Даниъл, — боя се все пак, че мускулът е засегнат. Ще ви направя стегната превръзка и трябва да се опитате да стоите мирно.
— Нямам никакво намерение да се движа — отговори момичето със задавен от сълзите глас — Толкова ме боли.
— Вие сте много смело същество — заяви убедено Даниъл. — Как се казвате?
Изразът на лицето й му напомни веднага за малката Лизи, когато се опитваше да се измъкне от някоя каша.
— Хари — измърмори момичето и затвори очи.
— Хъм — измърмори мъжът. — Необичайно име за девойче, нали? А когато не получи отговор, опита друго. — Кой е Уил?
Тя отвори отново очи и болката, която се четеше сега в тях, не беше само физическа.
— Боя се, че е мъртъв. Видях го да пада, преди… — Тя посегна разтреперана към рамото си. — Преди да усетя тази ужасна пареща болка, а после вече нищо не помня.
За миг настъпи тишина, докато Даниъл превързваше раната, неспособен не само да лъже, но дори да успокоява.
— Загубихме ли битката? — попита най-сетне момичето.
— Привържениците на парламента ни надвиха — отговори Даниъл. — Армията на краля вече не съществува. Не зная за вас това победа ли означава, или поражение?
— Поражение — каза тя тихо. — Толкова съм жадна.
Значи тя е бегълка-роялистка. Все по-добре от някоя пуританка — реши сър Даниъл. Изгледът да върне дъщерята на някой фанатизиран парламентарист сигурно би се оказал, при създалата се ситуация, още по- труден. Той извади от войнишката си раница калаено канче, напълни го с вода от потока и го поднесе към устните на момичето. То преглътна, закашля се, преглътна пак.
