— Е, сър, ще пратя момчето да викне лечителя, а вие сигурно ще се зарадвате на вечеря — каза тя и слезе бързо по стълбата.
— Имам достатъчно пари, добра жено — последва Даниъл жената обратно в кухнята. — Вашето гостоприемство няма да остане невъзнаградено.
— На хората на краля винаги ще помогна — отвърна намръщено старата и отпрати с няколко резки думи момчето, което точеше коса до огнището, да тръгне веднага.
После отиде да разбърка нещо в тенджерата, сложена на триножник на огъня и ароматен дъх се разнесе из кухнята, а на двамата гладни мъже им потекоха лигите.
— Задушен заек обясни гордо жената. — Никой не го готви по-добре от мен, така поне казваше всеки път моят Питър.
— Той тук ли е? — попита Том и се опря на дългата дървена маса.
Старата поклати глава.
— Загина за краля при Наски. Сега сме съвсем сами — аз и нашият Джейк.
Тя сложи в пръстени паници от сочното тъмно месо и лютивия сос, отряза големи филии пшеничен хляб и напълни халбите с добра октомврийска бира.
— Това ти развеселява сърцето, нали сър?
Освободен засега от всички грижи и страхове, сър Даниъл се залови юнашки за яденето и с всяко късче месо и всяка глътка бира усещаше как силите и увереността му се връщат. Тъкмо бяха свършили вечерята, когато вратата се отвори и Джейк влезе в кухнята, придружен от недотам чисто облечен старец, понесъл кана пълна с пиявици.
— Това е лечителят — заяви Джейк и се залови за остатъците от задушения заек.
— Къде е болната? — Старецът се озърташе късогледо из кухнята, поемайки с ноздри примамливия аромат.
— Горе. — Селянката поздрави без много церемонии новодошлия и го заведе в стаичката. Обърна със силни ръце трескавото момиче на хълбок, за да й сложат пиявици на гърдите и гърба.
Даниъл остави халбата на масата и се качи по стълбата.
— Не е ли загубила вече достатъчно много кръв? Какво значи всичко това?
— Единственият начин да се охлади кръвта, сър — обясни равнодушно лечителят. След малко той свали една по една напилите се с кръв пиявици и ги върна в каната. Тялото на момичето беше покрито с малки червени белези от ухапванията, а стоновете разтърсваха крехкото телце и сякаш щяха да го прекършат.
— Вън! — изкрещя бясно Даниъл. — Тя е в безсъзнание от болката и от треската, а вие само влошихте състоянието й.
Лечителят го изгледа обидено.
— А заплащането ми?
— Можете да си го получите. — Даниъл бръкна в джоба на елека и извади един шилинг.
Старецът грабна монетата, мигновено я скри и се смъкна бързо по стълбата, сякаш се боеше, че благородникът може да промени решението си и да замени шилинга с пени.
— Щом не щете лечителя, сър, остава само старата Биди, билкарката. Ама казват, че имала лошо око.
Билките са всеки случай по-приятни от пиявиците, замисли се Даниъл, а в лоши очи и без туй не вярваше.
— Добре, кажете да я доведат.
Хенриета се събуди и осъзна, че се е случило нещо изненадващо и чудесно — вече нямаше болки. Размърда предпазливо пръстите на краката, сви пръсти, изви глава и когато не усети нищо, опита се да отвори очи. Всичко й се стори много светло за разлика от тъмния, изпълнен с болка свят, в който беше прекарала времето си напоследък, налагаше й се, наистина, все още да замижава, но очите не я боляха, а в мозъка й вече не удряха чукове.
— Е, време беше — дочу тя мърморене откъм далечния край на стаичката.
Хенриета извърна глава и видя силует, който й се стори някак познат. Видя две силно кривогледи сиви очи и сбръчкано като сушена слива лице, което можеше все пак да се разпознае като лице на старица.
— Кажи-речи те бях вече отписала — бабичката се дотътри по дъсчения под до леглото, сложи ръка на челото на момичето и кимна доволна, преди да се залови за широката превръзка, обгръщаща раненото рамо.
Хенриета се отпусна под благотворното докосване. Тогава по дървената стълба отекнаха стъпки, а друго, познато от трескавите сънища същество, прекрачи прага на мансардата. Беше едро, тъмнокосо, с пронизващ черен поглед и обгорено от слънцето и вятъра лице. Тъкмо тези очи се впериха веднага в леглото и засияха от внезапна радост.
— Каква изненада! — Гласът беше дълбок и приятен. В него се долавяше сподавен смях, сякаш притежателят му смяташе, че светът и хората са общо взето напълно задоволителни.
Непознатият мъж се приближи усмихнат към края на леглото.
— Всичко наред ли е?
— Да, господарю. През нощта треската отслабна, а после тя спа като дете. Като посъбере сили, ще е отново пъргава като риба във вода.
Старицата се залови да събира вързопчета и кутийки в една кошница.
— Повече не ви трябвам. — Тя кимна безмълвно на момичето, което беше спасила от сигурна смърт, и заслиза по стълбата.
Даниъл поклати глава.
— Лицето й вдъхва страх, но можем само да сме й много благодарни.
— Да, вярно, сър Даниъл.
— Откъде знаете името ми?
— Трябва да съм го чувала — някога.
— В такъв случай ще бъдете, може би, и вие така добра да ми кажете вашето.
На лицето й отново се появи предишния лукав израз и Даниъл вече знаеше какво ще чуе.
— Хари — отговори твърдо момичето.
Сър Даниъл си каза, че в момента възможностите му са малко ограничени и докато болната не се съвземе достатъчно, за да могат да продължат пътуването, не се налагаше и да знае името й.
— На колко години сте, Хари?
Отговор на този въпрос не може да й навреди — реши Хенриета.
— На 1 август навърших петнайсет.
— А какво търси петнайсетгодишно момиче на бойното поле край Престън? — попита Даниъл със снизходително любопитство.
— Аз тръгнах с Уил.
— А, да, вярно, изглежда така е било.
За миг се възцари мълчание, после момичето добави:
— Искахме да се оженим, само че… само че…
— Само че родителите ни бяха против — помогна й Даниъл да продължи. — Той ви отвлече, преди битката да обърка плановете ви, така ли?
Хенриета поклати глава.
— Уил не ме е отвличал. Той искаше да се бие за краля, а аз просто трябваше да го последвам.
Сър Даниъл Дръмънд не беше твърде уверен в тази необходимост, но не беше, в края на краищата и петнайсетгодишен, нито влюбен.
— Вашето семейство ще се тревожи много за вас.
Изразът на лицето й стана затворен.
— Сигурно само са се ядосали, че не успяха да ме накарат да се омъжа за сър Реджиналд…
После тя изведнъж млъкна.
Даниъл гледаше замислено болната. Изглежда беше разбрала, че името на годеника, когото й бяха избрали, може да се окаже следа за собствената й самоличност или поне за кръга, от който произлиза.
