от коклюш, четирима възмутени специалисти ядно се прострелваха с погледи, докато стояха надвесени над неговото легло; когато хвана скарлатина, броят на асистиращите заедно с лекарите и сестрите възлизаше на четиринайсет. И тъй като кръвта не е вода, те успяха някак да го вдигнат на крака.
Семейство Блейн не се установиха в никой град. Останаха си семейство Блейн от областта Лейк Джинива; радваха се на предостатъчно роднини, които им заместваха приятелите, и на завидна слава от Пасадина до Кейп Код. Но Биатрис развиваше все по-силно предпочитание към новите познанства, защото изпитваше властна необходимост да разказва отново и отново някои истории — като например тази за своето крехко телосложение и за многобройните му лечения или спомените си от годините в чужбина. Като фройдистки сънища те трябваше да бъдат изхвърляни навън, иначе щяха да заседнат в нея и да похитят нервите й. Само че Биатрис нямаше добро мнение за американските жени, а още по-лошо бе то за блуждаещите преселнички от Запада.
— Та те говорят на диалект, скъпи ми Еймъри — каза му тя, — не на южняшки или на бостънски, нито на какъвто и да е местен диалект, просто на диалект. — Мислите й отлетяха някъде далеч. — Вадят от нафталина стария лондонски изговор, дето толкоз е западнал, че никакъв го няма, та да не би случайно да остане неизползуван. Говорят като английски икономи, прекарали няколко години в трупата на Чикагската опера. — Думите й станаха почти несвързани. — Представи си…, идва един момент в живота на всяка западнячка… тя знае, че мъжът й достатъчно е преуспял, за да си позволява… даже диалект… опитват се на мен да правят впечатление, момчето ми…
Въпреки че възприемаше тялото си като съвкупност от слабости, тя смяташе душата си за не по-малко болна и затова й бе отредила особено важно място в живота си. Някога Биатрис беше католичка, но след като откри, че свещениците са безкрайно по-грижовни в моментите, когато губеше или възвръщаше вярата си в майката-църква, тя запази пленително колебливо отношение към нея. Често я възмущаваше буржоазната същност на американското католическо духовенство и бе напълно убедена, че ако живееше в сянката на големите европейски катедрали, нейният свят все пак щеше да е тънко пламъче върху мощния олтар на Рим. Въпреки всичко след лекарите свещениците бяха любимото й развлечение.
— Ах, епископ Уистън — ще рече тя, — не бих искала да ви занимавам със себе си. Мога да си представя навалицата от истерични жени, които се суетят пред вашата врата и умоляват да им съчувствате, да бъдете simpatico към тях — и след пауза, запълнена от свещеника, — обаче моята душа е по-особено и по-различно устроена.
Само пред епископи и пред по-висши сановници би разкрила тя нежните си чувства към духовенството. При своето първо завръщане в родината бе срещнала в Ашвил един езичник, младеж от Суинбърнов тип, по чиито страстни целувки и несантиментални разговори изживя силно увлечение — двамата обсъдиха с интелектуална влюбеност, но без сълзливост всички „за“ и „против“ на положението. В края на краищата тя реши да се омъжи в подходяща среда, а младият езичник от Ашвил преживя криза на духа, после влезе в лоното на католическата църква и сега беше монсеньор Дарси.
— Истина ви казвам, мисис Блейн, останал си е същият обаятелен събеседник, напълно достоен да бъде дясната ръка на кардинала.
— Един ден Еймъри ще отиде при него, сигурна съм в това — промълви красивата дама, — и монсеньор Дарси ще разбере и него, както разбираше мен.
Еймъри навърши тринайсет години, висок и строен, и повече от всякога приличаше на келтската си майка. От време на време образованието му поемаха частни учители — идеята бе да „поддържа равнището“, като на всяко ново място „подемаха уроците оттам, докъдето бе стигнал“, но тьй като никой учител не успя нито веднъж да установи докъде бе стигнал, умът му все още беше в доста добра форма. Неясно си остава какво биха направили от него още няколко години такъв живот. Но на път за Италия с Биатрис, на четири часа от сушата, апендиксът на Еймъри се спука, навярно от прекалено много закуски и обеди в леглото, и след порой от неистови телеграми до Европа и Америка, за изумление на всички пътници, големият параход бавно описа завой назад и се върна в Ню Йорк, за да разтовари Еймъри на кея. Съгласете се, че ако не бе живот, то поне бе величествен.
След операцията Биатрис получи нервна криза, който подозрително приличаше на делириум тременс, и оставиха Еймъри в Минеаполис, обречен да изкара следващите две години с леля си и чичо си. Там за първи път грубият просташки въздух на западняшката цивилизация го спипа, както се казва, по бели гащи.
Целувка за Еймъри
Устните му презрително се свиха, когато я прочете.
Устройвам празненство с шейни (гласеше поканата) в четвъртък, седемнайсети декември, в пет часа и ще ми бъде много приятно, ако можеш да заповядаш.
Искрено твоя
R.S.V.Р1
От два месеца живееше а Минеаполис и се бореше преди всичко да прикрива от „другите в училище“ силното си чувство за превъзходство над тях, но това негово убеждение почиваше върху подвижни пясъци. Един ден се бе самоизтъкнал в час по френски (беше в напредналия курс) за безкрайно смущение на мистър Риърдън, чието произношение Еймъри презрително осмя, и за всеобща радост на класа. Мистър Риърдън, който бе прекарал едва няколко седмици в Париж, и то преди десет години, започна да си отмъщава с глаголите, щом разтвореше учебника. Но друг път Еймъри се изфука в час по история и последствията бяха пагубни, защото в този клас момчетата бяха негови връстници и цяла седмица след това си подхвърляха резливи намеци:
— Ооо, как да ви кажа, за мен ам’риканската революция е до голяма степен дело на средните клааси…
Или пък:
— Вашингтон е потомък на чиста благородническа кръв… ооо, без никакви примеси, доколкото ми е известно.
Еймъри направи ловък опит за отбой, като нарочно взе да допуска груби грешки. Две години по-рано бе започнал да пише история на Съединените щати, която, макар да стигаше само до колониалните войни, бе провъзгласена от майка му за възхитителна.
Главната му непохватност беше в спорта, но щом откри, че тъкмо там е пробният камък за влиянието и популярността в училище, Еймъри започна да полага бесни, неизтощими усилия да блесне в зимните спортове и макар че старанието не му спестяваше болките и огъването в глезените, всеки следобед той храбро пореше леда по пързалката „Лорелай“ и се питаше след колко още време ще може да размахва хокейния стик, без, необяснимо как, да го заплита в кънките си.
Поканата за празненството с шейни на мис Майра Сейнт Клеър прекара сутринта в джоба на сакото му в плътен физически досег с късче фъстъчен карамел, цялото полепнало с власинки. Следобед той с въздишка я извади на светло и след известно премисляне и чернова върху гърба на латинската граматика за начинаещи съчини отговора:
Скъпа мис Сейнт Клеър,
Беше ми наистина приятно да получа тази сутрин твоята наистина любезна пукана за вечерта на идущия четвъртък вечер. Ще се радвам и действително ще бъде учарован да ти поднеса моите благопожелания вечерта на идущия четвъртък.
Твой верен
