можеше да го приеме като средство за постигане на дадена цел, дори като начин на живот, благодарение на който би достигнал до славата. Но трудно можеше да се примири с мисълта да окастри живота си по такъв начин, че да се чувствува в него като в чужди дрехи. Домашните навици на Франц и на съпругата му, които се суетяха в тясното си жилище, бяха лишени от привлекателност и не биха подхождали на човек с поне малко авантюристичен дух. Прекараните във Франция следвоенни месеци, пищните тържества при демобилизацията, протекли под знака на американската разточителност, бяха променили представите на Дик. От друга страна, мъже и жени го величаеха и може би това го бе накарало да се върне към центъра на големия швейцарски часовников механизъм — интуицията, че това не е полезно за един сериозен мъж.
Държа се към Кете Грегоровиус тъй мило, че тя се почувствува обаятелна, но същевременно й ставаше все по-неудобно от това, че обедът се състоеше главно от карфиол; той от своя страна се кореше вътрешно, защото съзнаваше, че у него се загнездва някаква повърхностност.
„Нима и аз съм като всички останали? — имаше навика да си мисли той нощно време, вперил очи в тъмнината. — Нима съм като другите?“
Това не бе добра мисловна храна за един социалист, но напълно подходяща за хората, които извършват по-голяма част от най-ценната работа на света. Истината беше, че от няколко месеца насам бе започнал да разграничава нещата — период, до който стига всеки млад човек — и да си поставя въпроса заслужава ли да се умре за нещо, в което вече не вярваш. В безмълвните бели нощи на Цюрих той се взираше в прозореца на един килер на отсрещната къща, осветена от уличната лампа, и си повтаряше, че иска да бъде добър, да бъде благороден, да бъде смел и мъдър, но всичко това е много трудно. Искаше и да бъде обичан, ако успее да смести и това между другото.
Пета глава
Верандата на централната сграда бе осветена от отворените френски прозорци, само лехата с гладиоли чезнеше в пълната сянка, хвърляна от околните стени и фантастичните очертания на железните градински столове. Между фигурите, които се открояваха на прозореца, от време на време се мяркаше силуетът на мис Уорън, който бързо се насочи навън, щом тя го забеляза; когато прекоси прага, лицето й за последен път улови светлината и сякаш я отнесе навън със себе си. Тя пристъпяше отмерено — през цялата изтекла седмица в ушите й бяха звънтели мелодии, песни за знойни летни небеса и диви усои, а когато той пристигна, пеенето, което чуваше, зазвуча тъй ясно, че би могла да му приглася.
— Как сте, капитане — каза тя и с усилие откъсна очите си от неговите, сякаш погледите им се бяха сплели. — Ще седнем ли тук? — Тя остана неподвижна и се огледа за миг. — Лятото почти настъпи.
Навън я последва една набита жена, загърната в шал.
Никол й представи Дик:
— Сеньора…
Франц се изви и се отдалечи, а Дик нагласи три стола един срещу друг.
— Каква хубава нощ — каза сеньората.
— Muy bella14 — съгласи се Никол; след това се обърна към Дик: — Дълго ли ще стоите тук?
— В Цюрих ще бъда дълго време, ако това имате предвид.
— Всъщност това е първата истинска пролетна нощ — намеси се сеньората.
— И колко ще останете?
— Най-малко до юли.
— Аз си тръгвам през юни.
— Юни е чудесен месец тук — отбеляза сеньората. — По-добре е да останете и през юни и да отпътувате през юли, когато е вече много горещо.
— Къде ще отидете? — запита той Никол.
— Някъде заедно със сестра ми — надявам се някъде, където е оживено, защото загубих тъй много време. Но може би ще решат, че в началото е по-добре да отида на някое спокойно място — може би на езерото Комо. Защо не дойдете на Комо?
— А, Комо… — започна сеньората.
Когато влязоха в сградата, посрещнаха ги звуците на „Леката кавалерия“ от Супе, изпълнявана от оркестрово трио. Никол използува това, за да остане права, и нейната младост и красота така го поразиха, че вълнението, което се бе загнездило в него, се засили и го изпълни целия. Тя се усмихна с трогателна детинска усмивка, събрала цялата загубена младост на света.
— Музиката е толкова шумна, че не можем да се чуваме — нека се поразходим. Buenas noches, Senora.15
— Лека нощ, лека нощ — отвърна тя на развален английски.
Слязоха от двете стъпала на пътеката, над която за миг премина сянка, и тя го хвана под ръка.
— Имам някои плочи, сестра ми ги изпрати от Америка — започна тя. — Другия път, като дойдете, ще ги чуете — знам едно място, където можем да сложим грамофона и никой няма да ни чуе.
— Това ще бъде чудесно.
— Знаете ли „Хиндустан“? — запита го тя с блеснали очи. — Не бях я чувала досега, но ми хареса. Имам и „Защо ми казват бейби?“, и „Щастлив съм, че плачеш за мен“. Сигурно сте танцували на тези мелодии в Париж?
— Не ходих в Париж.
Когато вървеше, по кремавата й рокля играеха сини и сиви отблясъци, а светлорусата й коса заслепяваше Дик — всеки път, когато се обръщаше към нея, тя се усмихваше, а когато минаваха под крайпътните светлини, лицето й засияваше като ангелско. Тя му благодареше за всичко, сякаш той я бе извел на танци, и докато Дик ставаше все по-малко сигурен какво е отношението му към нея, нейната увереност нарастваше — присъствието й беше тъй възбуждащо, сякаш тя бе събрала в себе си веселието на света.
— Не ми налагат никакви ограничения — продължи тя. — Ще ви пусна две хубави мелодии: „Почакай кравите да се завърнат“ и „Довиждане, Александър“.
Следващия път, когато се видяха, една седмина по-късно, той закъсня и Никол го чакаше на пътеката, по която той трябваше да мине на излизане от къщата на Франц. Косата й, опъната зад ушите, се разстилаше по раменете, лицето й изглеждаше току-що изплувало изпод косите и като че ли точно в този момент тя излизаше от гора и лунната светлина я обливаше. Излизаше от неизвестността; Дик искаше тя да няма минало, да бъде просто едно загубило се момиче, което няма друг адрес освен нощта, от която е дошло. Тръгнаха към тайното място, където тя бе скрила грамофона, заобиколиха работилницата, изкачиха се по едни скали и седнаха зад ниската стена; пред очите им в продължение на километри и километри се разстилаше нощта.
Пренесоха се в Америка: дори Франц, с неговите представи, че Дик е неотразим като Лотарио16, не би могъл да допусне, че двамата тъй бързо ще се разберат и ще си допаднат. Извиняваха се „много“ — „нали не ми се сърдите“; срещнаха се в едно такси — „скъпи“; техните желания личаха в усмивките им, намериха се в Хиндустан, а малко след това се скараха, защото „никой не го е грижа“ — накрая „единият“ от двамата си отиде и остави другия да плаче, „да бъде тъй тъжен, тъжен“.
Мелодиите, събрали в себе си отминали мигове и бъдещи надежди, се носеха тихо във валезийската нощ. Щом грамофонът заглъхнеше, един щурец решаваше, че е дошъл неговият ред, и запълваше паузата с единствената си нота. Никол започна да навива механизма по-рядко и по-рядко, грамофонът замлъкна и тя започна да му пее:
