Пол Февал
Гърбавия
ЧАСТ ПЪРВА
I. Луронската долина
Някога тук е имало един град, град Лор, с езически храмове, амфитеатри и капитолий. Сега това е запусната долина, където ленивото рало на гасконския земеделец сякаш се страхува да не похаби лемежа си в мрамора на затрупаните колони. Планината е съвсем наблизо. Точно срещу вас високата верига на Пиренеите разкъсва заснежените си хоризонти и през дълбоката просека, която служи за път на венаските контрабандисти, надзърта синьото испанско небе. На няколко левги оттук Париж кашля, танцува и се кикоти край изворите на Банер дьо Люшон, въобразявайки си, че лекува своя неизлечим бронхит; малко по-далеч, на отвъдната страна един друг, ремватичен Париж, лелее надежди, че завинаги е оставил ишиаса си на дъното на серните басейни в Бареж ле Бен. Вярата во веки веков ще спасява Париж напук на желязото, магнезия или сярата!
Това е Луронската долина, простираща се между Орската и Баруската котловина и може би най-малко позната на неукротимите туристи, които всяка година проникват все по-дълбоко в тези диви краища; това е Луронската долина с нейните китни оазиси, буйни потоци и приказни скали, с реката си, искрящата Кларабид, тъмен кристал, който се плиска между стръмни брегове, с нейните тайнствени гори и стария надменен и надут замък, неправдоподобен като рицарска поема.
На слизане от планината, вляво от просеката, от склона на малкия връх Вежан пред погледа ви се открива цялата панорама. Луронската долина е крайната южна точка на Гаскония. Тя се простира като ветрило между Анския лес и онези прелестни гори на Фреше, които пресичат Баруската котловина и стигат до райските кътчета на Молеон, Нест и Кампан. Земята е бедна, но изгледът — прекрасен. Почти навсякъде почвата е силно напукана. Моравата е разкъсана от пороищата, които дълбоко разравят земята около корените на гигантските буки и оголват основите на канарите, чиито отвесни стени са пропукани от горе до долу от напористите корени на боровете. Някога пещерният човек е дълбаел леговището си в подножието на урвата, докато днес планинският водач или пастирът издига жилището си на самия и връх, подобно на самотно и гордо орлово гнездо.
Анският лес се простира по протежение на един хълм, който ненадейно се прекъсва насред самата долина, за да пропусне Кларабид. Източният му край представлява стръмен скат, по който няма и помен от пътека. Хълмът е разположен напреко на околните планински вериги и ако реката не го спираше тъй внезапно, той просто би преградил долината от край до край досущ като огромна барикада.
Местните жители наричат този чудноват разсек Hachaz1. Съществува, разбира се, и легенда, но ние ще ви пощадим. На това място се е издигал капитолият на град Лор, който несъмнено е дал името си на Луронската долина. Тук все още могат да се видят и руините на замъка Кайлюс-Тарид.
Отдалеч руините изглеждат внушително. Те заемат значително пространство и между дърветата, на повече от сто разкрача от Hachaz стърчат проядените върхове на стари кули. Отблизо всичко това напомня укрепено селище. Навсякъде сред развалините са избуяли дървета и тук-там някой бор е трябвало да пробие свод от дялан камък, за да израсте. Но повечето от тези развалини са от скромни жилища, при които дървото и кирпичът много често заместват гранита.
Преданието разказва, че един Кайлюс-Тарид, (тъй се зовял този род, известен най-вече с огромните си богатства), заповядал около селцето Тарид да бъде издигната крепостна стена, за да защити своите васали-хугеноти след отричането на Анри IV2. Казвал се Гастон дьо Тарид и носел титлата барон. Ако посетите руините на Кайлюс, ще ви покажат дървото на барона: един дъб, впил корени в брега на стария крепостен ров, защищавал замъка от запад. Една нощ го поразил гръм. По онова време бил вече голямо дърво; мълнията го повалила и той се проснал напреко на рова. Оттогава останал тук, вегетирайки чрез кората, която единствено оживяла на мястото на пречупването. Най- любопитното нещо обаче е издънката, покарала от дънера на трийсет-четирийсет разкрача от брега на рова. Тя израснала и днес е един великолепен висящ дъб-чудо, върху който вече две хиляди и петстотин туристи са издълбали имената си.
Родът Кайлюс-Тарид престанал да съществува в началото на осемнайсети век в лицето на Франсоа дьо Тарид, маркиз дьо Кайлюс, един от героите на нашата история.
В 1699 година маркиз дьо Кайлюс беше на шейсет години. В началото на царуването на Луи XIV, той се беше подвизавал в кралския двор, но без особен успех и недоволен се бе оттеглил във владенията си, където сега живееше заедно с единствената си дъщеря, красивата Орор дьо Кайлюс. Местните жители му бяха дали прякора Кайлюс Резето. И ето защо:
Някъде към четирийсетте, останал вдовец след смъртта на първата си жена, която не го дарила с деца, господин маркизът се влюбил в дъщерята на граф де Сото Махор, губернаторът на Памплона3. По онова време Инес де Сото Махор била седемнайсетгодишна, истинска дъщеря на Мадрид, с огнени очи и сърце, по-пламенно от очите. За маркиза се говорело, че не бил ощастливил кой знае колко първата си съпруга и непрекъснато я държал затворена в стария замък Кайлюс, където тя се поминала на двайсет и пет години. Инес заявила на баща си, че никога няма да се омъжи за този човек. Но какво по-лесно от това наистина да прекършиш волята на една млада девойка в онази Испания на драми и комедии! Според авторите на водевили, съдиите, гувернантките, лукавите лакеи и Светата инквизиция били създадени единствено с тази цел.
И ето, че една прекрасна вечер, скрита зад жалузите на прозореца си, печалната Инес за сетен път трябвало да изслуша серенадата на най-младия син на корехидора4, който чудесно свирел на китара. На следния ден тя заминала за Франция заедно с господин маркиза, който не само че взел Инес без зестра, но и наброил на господин де COTO Махор не знам си колко хиляди пистола5.
Испанецът, по-благороден и от крал и още по-алчен, отколкото благороден, не могъл да устои на подобна вежливост. Когато господин маркизът довел в замъка Кайлюс своята прелестна, забулена с дълъг воал мадридчанка, сред младите благородници от Луронската долина настъпила всеобща възбуда. По онова време още ги нямало туристите, тези странствуващи прелъстители, които разбиват провинциалните сърца навсякъде, където увеселителните влакове облагодетелствуват пътуването с намаление, но нескончаемата война с Испания поддържала край границата многобройни въоръжени отреди, така че на господин маркизът не му оставало нищо друго, освен здравата да се държи.
Той смело приел предизвикателството. Онзи, който би се опитал да завладее прекрасната Инес трябвало по-напред да се снабди с обсадни оръдия, тъй като тук не ставало въпрос само за сърцето, но и за крепостните стени, които го защищавали. Любовните писма били безпомощни, нежните погледи губели своята страст и плам, безсилна била дори китарата. Красивата Инес била недостъпна. Нито един ухажьор, бил той ловец на мечки, селски първенец или старейшина не могъл да се похвали, че е зърнал поне крайчеца на окото й.
Ето, това означавало да се държиш наистина здраво. След три-четири години клетата Инес най-сетне прекрачила прага на ужасния замък, но само за да се премести в гробището. Поминала се от самота и скука, оставяйки след себе си една дъщеря.
Ненавистта на победените ухажьори дарила маркиза с прякора „Резето“. От Тарб до Памплона и от Аржелес до Сен Годен не ще срещнете нито един мъж, жена или дете, който да нарече господин маркиза другояче, освен Кайлюс Резето.
След смъртта на втората си жена, той направи нов опит да се ожени, тъй като притежаваше онази чудесна черта на Синята брада — никога да не се обезсърчава, но губернаторът на Памплона нямаше повече дъщери, а и славата на господин дьо Кайлюс дотолкова се беше утвърдила, че и най-безстрашните измежду госпожиците за омъжване устояха на домогванията му.
Така си и остана вдовец, очаквайки с нетърпение деня, в който дъщеря му ще стане на подходяща възраст, за да бъде сложена зад резето. Благородниците от околността никак не го обичаха и въпреки голямото си богатство, той често оставаше без компания. Скуката го прогони от кулите му. Свикна всяка година да ходи в Париж, където младоците от кралския двор вземаха от него пари в заем и му се подиграваха.
