Шарон Фарбер
Носталгоните
— И така, искаш ли да отидеш на представянето?
— Защо — попитах. — Мислех, че „Шах-клуба“ ще зависи от „Джийк-мрежата“.
Това трябваше да бъде световно включване на изгубилите датата. Не можеше да се каже, че ние не знаехме как да изберем по-добро време.
— Мисля, че съм длъжен да бъда на представянето — каза Гар и сви рамене, а аз направих същото.
Намирахме се на стъпалата на старата библиотека, построена от Карнеги, заедно с нейното мото: „За сто години все още нищо спорно“ и наблюдавахме отсрещната страна на улицата. Имаше сватба, а това означаваше възможност за пътешествениците във времето. Или не. Така или иначе беше забавно.
— Защо аз?
— Какво имаш предвид?
— Защо да не е Момичето от Мрежата?
— Тя е твърде популярна.
Беше вярно. Не само, че е по-млада от мен, но вече има и пет електронни приятели и освен това тежи триста паунда. Но по дяволите мрежата. Между другото ти доста спечели — рече той. Спомняш ли си „Хелоуин“?
Сега в църквата се извършваше процедурата. Хората бяха отворили вратите и си приказваха навън. Ние, проточили вратове, стояхме отпред.
Щастливата двойка се появи, а околните застинаха за момент с пълни шепи с ориз.
Всички се оглеждаха и всеки си задаваше въпросите: Били ли са там? Дали щастливата двойка, с четвърт век по-стара, направила обратно пътешествие във времето е решила отново да преживее този радостен ден? Гар и аз саркастично скръстихме пръстите си. Защото ако те не се бяха появили, означаваше, че двамата или са мъртви, или разведени, или пълни нещастници. Ставаше дума за убийство на празник, поради нечие отсъствие.
— Да се обзаложим ли — попитах аз.
— Изгубилия купува в „Т-Бел“. Казвам, че ще дойдат.
Внезапно въздухът около последния модел „Хонда“ започна да пука и флуорисцира. Двойка на средна възраст изщрака във въздуха, чевръсто развявайки се сред младоженците. Наоколо се разнесе колективно сдържана досега въздишка. След това двамата размахаха ръце и предизвикаха всеобщи радостни възклицания. Докато пресичаха улицата, ние се присъединихме към тях. Искахме да чуем и усетим трайното съпружеско щастие.
И тогава съвсем неочаквано друга „трийсет секундна“ двойка изщрака и след нея се появиха още повече пътешественици — утешителното потомство. Бяха пет — от тийнейджърска възраст до тази на която трябва да са във великия ден. Тълпата подивя.
— По дяволите — казах. — Повече утвърждаване на живот, отколкото през седмичен престой в „Ник и Нит“.
— Какво си пожелаваш?
— На „Хелоуин“ бях вампирка, облечена в черно кадифе и черен сатен.
— Става — каза Гар.
Така че ние се споразумяхме и тръгнахме към „Т-Бел“.
— Знаеш ли как светлините стават фатални до края на шоуто с „думдумите“?
— Когато първите пътешественици във времето започнаха да се появяват, те бяха наречени „фантоми“. Докато учените си представяха какво представляват, медиите започнаха да ги наричат „туристи във времето“ или „носталгони“. Ние първо лепнахме на фантомите прозвището „фандумб“, а накрая започнахме да ги назоваваме „думдуми“.
Мисля, че откритието е феноменално глупаво. Пътешествието във времето достига до двайсет и пет години, трае половин минута, а участниците са илюзорни. Освен това изисква търсене на масажист, който да изглежда интелигентен — става дума за масажиране на клепачите и още трамплинни дезодоранти, и компютърни вентролози.
— Но това е важно — продължаваше да твърди Гар. — Означава, че времето е количествено. Какво ще стане, ако първото му ниво е тривиално? Може би ще можеш да го посещаваш на други нива.
— Тогава щяхме да бъдем отегчени от посетителите от бъдещето, не само от хора с годишнини и събрания.
— Може би тези от по-далечното такова ще бъдат без дрехи, макар да не искат да ни отвращават. Или бъдещите учени ще виждат нещата по друг начин — австралопитеците, трилобитите или падането на голям астероид, но това означава, че ние ще разбираме ВРЕМЕТО и „Общата теория на ВСИЧКО“.
Обърнах очи към тавана. В пътешествията във времето Гар влагаше много чувства и беше убеден, че ще ги открие. В това отношение с мен всичко е наред. Той ще се нуждае от нещо, което да го ангажира до следващата капитулация, когато ще се намира в МИТ и няма да разполага с приятелчетата си от Шахматния клуб които да го поддържат истински. (Всъщност ние не играем шах. Казваме го, когато искаме да отвратим простите хора. Винаги върши добра работа).
Няколко съученици от неандерталски тип спряха край нашата маса.
— Хей, задници, удавяте мъката си ли, защото нямате дати за представяне?
— Не — отвърнах аз. — Не го правим, защото е много самотно да си единствения в града с активни синаптични потенциали.
— Ооо, големи думи. Толкова се уплаших! — каза по-големият от тях и отвори няколко опаковки с лютива подправка и размаза съдържанието им на мекото ми кресло. — Ха, ха.
Срещнах ухиления поглед на слабоумните му очи, сграбчих още половин дузина подправки и направих същото, а после ме обзе радостна язвителност.
Неандерталецът побледня и изчезна.
— Не мога да го повярвам — рече Гар. — Те се отвращават от пикантна храна.
В „Необикновената Кухня СИГ“ можех да разчитам на добри неща и то защото трябваше да напускам града. Исках да разбера дали ресторантите „Тхаи“ където и да е все още съществуват, но отново се върнах към първоначалния проблем.
— Защо си се спрял на представянето от по-горните класове, Гар? Това не е като да харесваш да играеш, да си купиш годишник или нещо такова.
— Миналата седмица ми се случи нещо странно. Стоях в стаята си, мислейки за времето и когато слагах чашата си с метална обковка „Пинки и Брейн“ в микровълновата печка, се появиха светлини, като тези преди идването на „думдуми“. Ченето ми се отпусна наистина глуповато… и разбрах, че в стаята ми има още нещо. „Думдум“.
— Да не е сбъркал адреса?
— Гледаше ме и ми се усмихваше — поклати той глава, след това потръпна. Нашите компании не