Джеймс Хадли Чейс
Двойно разбъркване
ПЪРВА ГЛАВА
I
Твърдият, стържещ глас на Медъкс излая от интеркома на бюрото ми и така рязко прекъсна съня ми, че едва не си счупих врата:
— Трябваш ми, Хармъс.
Припряно смъкнах краката си от бюрото и съборих телефона, докато се опитвах като обезумял да натисна копчето на интеркома.
— Идвам — казах, като се мъчех да звуча по-малко упоен, отколкото се чувствах в действителност. Ще бъда при теб след секунда.
Апаратът изръмжа и замлъкна.
Освен че оглавяваше Юридическия отдел и беше мой шеф, Медъкс бе и най-интелигентният експерт в застрахователния бизнес, а това означава нещо в този бранш на безмилостна конкуренция. Имах нещастието да бъда един от неговите следователи. Конкретно задачата ми се състоеше в това да проучвам всеки евентуален клиент, за когото Медъкс решаваше, че е съмнителен, а тъй като той се отнасяше с подозрение и към собствената си сянка, рядко оставах без работа.
Докато влизах в канцеларията на секретарката му, се питах какво ли ме очаква. През изминалата седмица в сградата на Градския съвет се проведе конгрес на застрахователите, на който се събраха застрахователни агенти и менажери по проблемите от цял свят, за да обсъдят бизнеса, да поговорят за бъдещата политика и да проверят колко уиски могат да погълнат. Тъй като и нашите агенти присъстваха на срещата, аз си позволих една хубава кротка почивка. Сега обаче имах предчувствието, че тя е свършила. Когато Медъкс ме потърси, това означава само едно нещо работа.
Когато влязох, Пати Шоу, русата секретарка на Медъкс, бясно чукаше по клавишите на пишещата машина. Спрях да й се порадвам. Всеки, който можеше да се изтрепва от работа като нея и въпреки това да изглежда симпатичен, ме очароваше. Тя ми хвърли един поглед, без да прекъсва непрестанното тракане и ме дари с една слънчева усмивка.
— Не е за вярване казах аз, като се наведох над бюрото й, за да видя какво пише, — но той ме потърси. Да вляза ли или да почакам?
— Влизай, иначе ще има неприятности. Ако не довърша това…
Тя врътна сините си очи и започна отново да удря по клавишите на пишещата машина.
Почуках на вратата на Медъкс и той изрева, че мога да вляза.
Както обикновено, той беше затънал в купчината от документи, разпръснати по бюрото му. Оредяващата му сива коса беше в безпорядък и червеното му лице беше навъсено. Той не беше висок, но зад бюрото си изглеждаше такъв. Имаше туловище на професионален боксьор и крака на джудже. Когато някой искаше да го фотографира с рекламна цел, той винаги заставаше зад бюрото си.
— Сядай — нареди Медъкс отсечено, като посочи с оплесканата си с мастило ръка към едно кресло. — Имам за теб една работа. — Той избута настрани документите, които лежаха пред него. Повечето от тях паднаха на пода, но никой от нас не си направи труда да ги вдигне. Това беше работа на Пати. Всяка вечер тя прекарваше не по-малко от половин час в разчистване на кабинета на Медъкс, след като той си тръгваше. — Какво прави цяла седмица? Мога да се обзаложа, че не си правил нищо особено.
Седнах.
— Винаги си намирам работа — казах безгрижно. — Какво става?
Медъкс ме погледна навъсено, отвори кутия с цигари, извади една и бутна кутията към мен:
— Може би си спомняш, че преди около три месеца прекарах една седмица в Ню Йорк — каза той, като посегна към запалката, която лежеше на бюрото. — Може би си спомняш също така, че шефът на компанията пое и моите функции.
— Разбира се — казах аз. — Ти много ми липсваше.
— Зарежи тая работа — каза Медъкс, като навъсеният му поглед стана свиреп. — Зная колко работа си свършил през онази седмица — горе-долу колкото и през тази.
— Всяка машина има нужда от почивка — казах миролюбиво, — но защо трябва да възкресяваме миналото?
— Докато ме нямаше — каза Медъкс, — нашата компания е акцентирала полица за застраховка, която аз не бих докоснал и с двайсетфутов прът. Шефът не е забелязал нищо обезпокоително около нея, а и този глупак Гудиър, който продал полицата, също не се усъмнил. Но това може де се очаква. Нашите застрахователни агенти мислят само за комисионния процент, който ще получат.
Това не беше справедливо. Алън Гудиър бе най-добрият ни продавач на застраховки и бедата се състоеше във факта, че той печелеше почти колкото Медъкс само от процентите, а това вбесяваше Медъкс.
— Какво не й е наред на полицата?
Медъкс прокара пръсти през разбърканата си коса и така изпръхтя, че нови документи се отлепиха от бюрото и паднаха на пода.
— Нещо й куца на тази полица. Това първо. Една компания от нашия ранг не може да си позволи да издава такава полица. — Той удари по бюрото със здраво стиснат юмрук. — Тази полица е била специално оформена да отговори на изискванията на клиента. Ти чувал ли си досега такова нещо? Всяка година харчим хиляди долари за наемане на адвокати, които да оформят гарантирани срещу измама типови застрахователни договори и изведнъж ние започваме да вършим тази работа.
— Имаш ли нещо против да започнеш от самото начало? — попитах аз. — Разбира се, ако желаеш да разбера за какво говориш.
— Добре, ще започнем от самото начало — каза той, — но слушай, за бога. — Докато аз бях в Ню Йорк през юни — продължи той, — Гудиър отишъл в Холивуд във връзка със застраховката на Джойс Шърмън срещу обир и пожар. Джойс Шърмън, филмовата звезда.
Като се има предвид, че Джойс Шърмън беше почти толкова известна, колкото Джоан Бенет1, не беше необходимо да ми казва коя е тя, но Медъкс никога не вярваше, че някой друг може да знае нещо за някого.
— След като Гудиър уредил подновяването — продължи Медъкс, — той отишъл на бар, вероятно да отпразнува случая — един пример за това как нашите агенти пилеят времето на компанията. Но това е друга тема. — Той тръсна пепел от цигарата върху купчината непрегледани полици на бюрото и продължи: — Според думите му излиза, че се заприказвал с някакъв тип — Брад Дени, дребен театрален агент. Разговорът се завъртял около застраховките срещу злополука и Дени казал на Гудиър, че едно момиче, чийто импресарио бил той, се интересува от лична полица срещу злополука. Само това да беше, Гудиър трябваше да се усъмни. Полиците срещу злополука, както знаеш, трябва да се продават, а не някой да дойде и да те моли за такава. И когато този някой отвори дума за застраховка срещу злополука за друг човек, предупредителният звънец трябва да се е обадил. Но това не важи за маломерния мозък на Гудиър, който си представял единствено как комисионният процент от сделката ще улесни изплащането на чудесната му нова кола. Той си уредил среща с момичето за същата вечер в хотел „Корт“. А това е друг повод да заподозре, че има нещо. — Медъкс продължи, като размахваше заплашително показалец срещу мен. — Дори аз зная, че хотел „Корт“ е един бардак, където стаите се наемат на час без излишни въпроси. През живота си съм бил само веднъж в Холивуд и тогава прекарах там четири часа.
Ухилих се цинично, за да изразя възхищението си.
— Е, от това, което чувам, излиза, че не си си губил времето — казах аз.
— Не се занасяй! — излая Медъкс и ме загледа свирепо. — Един застрахователен агент, който си знае работата, няма да си търси клиенти сред наемателите на хотел „Корт“. Проблемът на Гудиър е в това, че поставя комисионния процент на първо място, без да мисли, че аз ще трябва да оправям неговите бъркотии.
Издадох сумтящи звуци. Гудиър беше мой приятел.
— Той се срещнал с момичето. Името й е Сюзън Джелърт — продължи Медъкс. — Тя проявила интерес към лична застраховка срещу злополука за сто хиляди долара. Както изглежда, тя е от шоубизнеса, но
