Джеймс Хадли Чейс
Има ли нещо по-хубаво от парите?
Част първа
Глава първа
I
Запознах се с Рима Маршал някъде в края на четвъртия месец откакто бях започнал да свиря на пианото в бара на Ръсти.
Бурята вилнееше навън, дъждът барабанеше по тенекиения покрив, гръмотевиците разтърсваха нощта когато тя се появи в бара.
На плота имаше само двама души, и двамата пияни. Ръсти беше от другата страна на плота и лъскаше безцелно чаши. В дъното на бара в едно сепаре чернокожият келнер Сам изучаваше таблицата на залаганията за конните надбягвания. Аз бях на пианото.
Свирех ноктюрно от Шопен с гръб обърнат към входа и не я видях или чух да влиза.
По-късно Ръсти ми каза, че тя се спасила от жестокия дъжд в бара точно в девет без двайсет. Беше подгизнала и седна в едно сепаре вдясно зад гърба ми.
Ръсти нямаше навик да търпи самотни жени в заведението си. Обикновено ги изритваше навън, но тъй като тази вечер барът беше практически празен, а дъждът способен да удави и дива патица, той се смили над нея.
Тя си поръча кола, запали цигара и облакътена на масата се втренчи умислено в двамата пияници на плота.
Някъде след около десет минути от появата й в бара нещата взеха да придобиват шеметно темпо.
Изведнъж вратата се отвори с трясък и един мъж застана на прага. Направи четири моряшки стъпки към плота и внезапно закова.
Точно в този момент Рима запищя с цяло гърло и едва тогава си дадох сметка за присъствието й и това на току-що влезлия мъж.
Писъкът й ме завъртя на стола и аз се обърнах към нея.
Докато съм жив няма да забравя как изглеждаше. Беше на не повече от осемнадесет години и косата й имаше блясъка на полирано сребро, а едрите й, широко отворени очи бяха кобалтово сини. Носеше ален, тънък пуловер под който изпъкваха едрите й гърди и плътно прилепнали черни дамски три-четвърти панталони. Имаше леко захабен вид, животът явно не я беше галил с перце. Непромокаемият й шлифер лежеше с разпран ръкав на един съседен стол и изглежда изживяваше последните си дни.
При едно нормално състояние нямаше да се различава много от всички ония момичета, които търкаха праговете на Холивуд в търсене на работа, но тя не беше в такова състояние.
Лицето й беше сгърчено от ужас. Устата й се беше превърнала в грозна дупка с непрекъсващ писък. Блъскаше се в стената, подобно на диво животно търсещо в паника бърлогата си, а ноктите й дращеха мазилката с разтърсващо нервите стържене.
Новодошлият действително имаше вид на току-що изскочило от нечий кошмар привидение. Беше на около двадесет и четири години, дребен, със слаб кокал и тънко изострено лице с белотата на замръзнала овча лой. Черната му коса беше дълга и сплъстена от дъжда. Люшкаше се от двете страни на лицето му в меки кичури. Очите действително му придаваха вид на привидение. Зениците им бяха огромни и запълваха почти целия ирис и за момент си помислих, че беше сляп. Но не беше. Гледаше пищящото момиче и изражението на лицето му ме накара да настръхна.
Беше облечен с износен син костюм, мръсна риза и черна вратовръзка наподобяваща връзка за обувки. От дрехите му се стичаше вода и около крачолите му на пода се бяха образували две малки локви.
Стоя неподвижен три или четири секунди, гледайки Рима, като изведнъж от тънката му и порочна уста се изтръгна змийски съсък.
Ръсти, двамата пияници и аз се вторачихме в него. Дясната му ръка се плъзна в джоба на панталона и измъкна един зловещ нож с дълго острие, което блесна под лампата. Той го насочи към момичето и заситни към нея с паешки стъпки, също като рак, без да престава да съска.
— Хей, ти! — изрева Ръсти. — Хвърли го!
Но си остана благоразумно зад бара. Двамата пияници не помръднаха. Седяха си кротко на столчетата и зяпаха с провиснали ченета.
Лицето на Сам посивя от страх и той бързо се пъхна под масата.
Оставах аз.
Бесен наркоман с нож е може би най-опасното нещо, с което може да се сблъска човек, но аз не можех просто така да седя и да го гледам как разпаря момичето, защото точно това му беше на ума.
Изритах стола си настрана и тръгнах към него.
Рима спря да пищи и завъртя масата напречно, за да блокира входа на сепарето. Държеше се здраво за нея и с разширени от ужас очи следеше как мъжът я приближава.
Всичко това отне не повече от пет секунди.
Успях да го достигна в момента, в който той се добра до сепарето.
Сварих го абсолютно неподготвен. Цялото му съзнание беше обсебено от нея.
Ударът ми съвпадна по време с размаха на ножа му.
Беше хаотичен и панически, но от това силата му не ставаше по-малка. Халосах го малко странично и той политна встрани, но бях закъснял с частица от секундата.
Острието се вряза в ръката и видях как ръкавът на пуловера й потъмня и тя залитна с гръб към стената, плъзна се по нея и се смъкна зад масата.
Всичко това успях да го зърна само с крайчеца на очите си.
Не откъсвах поглед от нападателя. Той залитна назад, докато възстанови равновесието си, и пак налетя, без да ме вижда, с бухалските си очи заковани в сепарето.
В момента, в който той достигна масата, аз вече бях готов. Този път юмрукът ми се стовари точно върху челюстта му. Ударът ми го повдигна във въздуха и го просна на пода.
Лежеше зашеметен по гръб, но не изпускаше окървавения нож. Хвърлих се напред и се приземих с двата крака върху китката му. Наложи ми се да се друсна два пъти, защото не искаше да пусне ножа. Сграбчих го и го запратих в другия край на бара.
Той се изправи със съсък на змия и се хвърли върху мен без да крие намеренията се. Докато успея да го отблъсна, ноктите му изораха кървави бразди по лицето ми, а зъбите му заръфаха шията ми.
Успях някакси да го отхвърля, но той отново ме връхлетя. Стоварих му един точно в центъра на челюстта. Сблъсъкът разтърси с вибрираща болка рамото ми, а главата му буквално се откачи от раменете.
Тялото му полетя през дансинга с размахани ръце и се стовари с гръб в стената, като събори масата по пътя си и строши чашите върху нея.
Остана да лежи там с челюст нацелена в тавана, дишаше задъхано и на пресекулки.
Докато издърпам масата от сепарето Ръсти вече крещеше по телефона на ченгетата.
Рима кървеше. Беше се сгушила на кълбо на пода, а до нея се бе стекла локва кръв. Лицето й беше придобило тебеширен цвят, а очите й не се откъсваха от мен.
Видът ми едва ли беше по-различен от нейния. Ноктите на психопата бяха издрали четири дълбоки бразди по лицето ми, целият бях в кръв.
— Дълбока ли е раната? — запитах я.
Тя поклати глава.
— Нищо ми няма.
Гласът й беше изненадващо спокоен, а лицето й се беше изчистило от онова изпълнено с ужас изражение. Погледът й беше насочен встрани от мен. Гледаше падналия в безсъзнание психопат. Гледаше го така, сякаш беше някаква тарантула, появила се внезапно върху леглото й.
— Не се тревожи за него — посъветвах я аз. — Ще си поспи няколко часа. Можеш ли да се изправиш?
— Ти си ранен …
