— Не! Но както съм слушала, Великаните също не са Истински и…
— Кой ти каза това нещо?
— Стрелата.
— Да, премъдрата Стрела… която е толкова мъдра, че се храни само с храна-която-убива!
И отново в тълпата премина злобен смях.
Стерет пусна Шрик и с дясната ръка хвана копието си. Лицето му се изкриви от предчувствие за вкуса на горещата кръв, която сега ще заизхвърча от гърлото на Неистинския. Уини записка. С една ръка хвана детето, с другата се вкопчи в копието. Вождът беше стар, а притежаването на властта в продължение на няколко поколения го бе направило безгрижен. Но въпреки това успя да се отклони от удара на жената, като пусна копието. Нямаше нужда да заповядва — Хората на Племето сами започнаха да обкръжават бунтовничката.
Изплашена до смърт от постъпката си, Уини знаеше, че пощада няма да има. И все пак животът е по- сладък от смъртта. Като се оттласна от сивия под, тя скочи и успя да се добере до вратата, зад която струеше светлината на Вътрешния свят.
Тя би могла колкото си иска да задържи съплеменниците си край вратата, но наоколо бе страната на Великаните. Спря се нерешително, като се държеше с една ръка за вратата. В отвора се мярна някакво лице. Тя замахна с копието и лицето изчезна, облято в кръв. Едва по-късно разбра, че това е бил Скрийр.
Отвсякъде биеше ярка светлина и заедно с огромните празни пространства направо я ужасяваха. Тя бе свикнала да живее в теснотата на пещерите и тунелите. Сега се чувствуваше като гола и съвършено беззащитна.
И тогава стана това, от което така се боеше.
Приближаваха се двама Великани. Тя чу дишането им и ниския и неприятен тембър на гласовете им. Те не я видяха, тя бе уверена в това, но когато минаха покрай нея!… Отворената врата и сигурната смърт й се сториха далеч по-привлекателни от ужаса на неизвестното. Ако ставаше дума само за нейния живот, то тя вероятно би се върнала да посрещне гнева на вожда, на мъжа си, на племето, но… с нея бе и Шрик, последното й дете…
Започна да се бори с неудържимата паника. Застави се да разсъждава хладнокръвно. Ако се поддаде на инстинкта и побегне, приближаващите се великани ще я забележат. Единствената й надежда бе пълната неподвижност. Скрийр и другите мъже, участвуващи в набезите за плячка, бяха й казвали, че те са безгрижни поради размерите си и рядко забелязват Хората, ако те сами не се издадат.
Великаните бяха съвсем близко.
Бавно и внимателно извърна глава. Сега можеше да ги вижда. Две огромни фигури величествено плаваха във въздуха. Те не я забелязаха и тя знаеше, че няма да я забележат, ако не направи някое рязко движение. И все пак беше й много трудно да се бори с желанието да се хвърли обратно през вратата, където я чакаше сигурна смърт от разяреното племе. Още по-трудно й беше да надмогне и другото желание — да пусне вратата и да бяга където й видят очите! — и да вика от ужас и отчаяние.
Но тя се сдържа и Великаните преминаха край нея.
Глухото боботене на гласовете им замря някъде в далечината. Острата неприятна миризма изчезна. Уини повдигна отново глава. В обърканото, изпълнено с ужас кълбо от мисли тя съумя да намери единственото правилно решение — едничката й надежда да оцелее, колкото и жалка да изглеждаше, се криеше във възможността да върви след Великаните. Нямаше повече време за губене, чуваше виковете зад вратата, където бяха усетили, че Великаните си бяха отишли. Тя пусна вратата и бавно се издигна нагоре.
Когато главата й се натъкна на нещо твърдо, Уини неволно извика. Веднага се сви на четири, прикри с тялото си Шрик и зачака страшния удар. Същевременно не изпускаше копието от ръцете си. Сърцето й протуптя мъчително няколко пъти. Но нищо не се случи. Налягането на темето й нито нарастваше, нито намаляваше.
Тя неуверено отвори очи.
Намираше се в права шахта (или тръба) и в двете посоки погледът й не достигаше края. Широчината бе малко повече от тялото й. А материалът на стените й се стори познат — приличаше на вървите, които жените изпридаха от влакна, взимани от Местата-на-зеленорастящите, но много по-тънки. Преди Хората мислили, че това са космите на великаните, но после един разузнавач видял как те го изготвят. Разказът му бе толкова невероятен, че всички изведнъж му повярвали.
Шахтата бе обкръжена от три страни с пустото, напълнена със светлина, толкова страшна за жителите на пещерите. Четвъртата бе плоска блестяща повърхност. Уини откри, че може да се промъкне през нея. Когато гледаше напред и се опираше в удобната твърдина на стените, се чувствуваше добре, но щом отклоняваше поглед, веднага й ставаше страшно и започваше да й се върти свят. Но тя бързо се научи да не поглежда настрани.
Трудно можеше да се определи дали пътешествието й беше дълго в свят, където времето нямаше никакво значение. Два пъти се спря и нахрани бебето — страхуваше се, че то от глад може да заплаче и да я издаде на Великаните или на някакви Хора. Впрочем едва ли някой от Племето й би се осмелил да я последва тука. По едно време усети, че шахтата вибрира, и веднага се вцепи в меката й повърхност, обзета от безумен ужас. Край нея с голяма скорост премина Великан и ако случайно я беше забелязал, то… Дълго се вслушва в биенето на сърцето си, преди да се съвземе.
Струваше й се, че пропълзява през местата, за които бяха говорили мъжете. Можеше и да е така — но дори и най-любопитните от Хората не се осмеляваха да се промъкват толкова далеч във Вътрешния свят. Дори светът на Хората с тунелите и пещерите, познати още от детството й, беше малко изследван.
Започна да я мъчи силен глад и жажда, когато най-сетне дългата тръба я изведе в едно място, където с прималяваща яснота усети миризма на храна. Тя спря и се огледа. Но и тук, както и навсякъде наоколо, светлината бе прекалено ярка за несвикналите й очи. Тя смътно различаваше някакви огромни предмети, чието предназначение бе за нея пълна загадка. Нямаше нито Великани, нито нещо движещо се.
Внимателно се отдръпна настрана от блестящата повърхност, а главата й, насочвайки чувствителните ноздри, се извърна надясно и после наляво. Ярката светлина я объркваше и тя затвори очи. Носът й сам намери източника на вкусния аромат и посочи вярната посока.
Стана й страшно да се раздели с тръбата, но гладът се оказа по-силен. Ориентира се и скочи. Свободната й ръка се хвана за някаква издатина, но едва не се пусна, когато усети, че тя се извива. Пред нея се появи разширяваща се цепнатина, в дълбочината на която видя прохладна и приветлива тъмнина. Уини мълниеносно се шмугна вътре, колкото се може по-далеч от заслепяващата светлина на Вътрешния свят. По-късно тя съобрази, че това е било врата, като тази, която съплеменниците й пробиваха в Преградата, но с огромни размери. Впрочем сега нищо друго нямаше значение, освен прохладната и освежаваща тъмнина.
После се огледа. През притворената врата проникваше достатъчно светлина и тя се убеди, че се намира в пещера. Наистина тази пещера притежаваше странна форма — стените, подът и таванът бяха съвършено плоски и гладки. В далечния край, всяко поставено в отделно гнездо, лежаха огромни пробляскващи кълбета и излъчваха засищаща, ароматна миризма на храна, която едва не я накара да полудее.
Въпреки това Уини не избърза, защото познаваше тази миризма. Така миришеха парчетата храна, която мъжете открадваха от платформите, убийци на Великаните. Може би и тук беше заложен капан? Тя напрегна паметта си и се постара да обедини в едно разпокъсаните описания на тези устройства и реши, че това не е платформа, а най-вероятно Пещера-с-храна. Като постави Шрик до копието на Старет, се насочи към най-близкото кълбо.
Отначало се опита да го извади от гнездото му, но бързо съобрази, че нещо го държи. Впрочем беше й все едно. Скочи върху кълбото и заби зъби в обвивката му. Под нея сърцевината се оказа мека и сладка, със
